Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— За такива пари може да се купи добра клевета — отвърна Фуке. — Ах, да, сещам се за какво говорите. — Суперинтендантът се засмя от сърце. — Спомням си тези тринадесет милиона. — Да, разбира се, сигурен съм, че за тях става дума! Представете си, приятелю, веднъж сеньор Мазарини, мир на праха му, получи тринадесет милиона за отстъпката на спорни земи във Валтелин. Той ги зачеркна в приходните книги, прехвърли ги при мен и след това ме накара да му ги преведа за военни нужди.
— Много добре. Значи вие можете да се отчетете за тяхното изразходване?
— Не. Кардиналът ги записа на мое име и ми даде разписка.
— Пазите ли я?
— Естествено! — каза Фуке и спокойно се отправи към голямо бюро от черно дърво със златни и седефени инкрустации. — Моят ред е следствие на мързела ми. Аз го въведох, за да не губя време. Например зная, че разписките от Мазарини са в третото чекмедже в графа М4. Отварям го и намирам веднага нужния ми документ. Дори нощем и без свещ ще я открия… — Той уверено напипа връзката книжа в отвореното чекмедже. — Нещо повече — продължи Фуке, — аз помня тази разписка, все едно че сега я виждам пред мен. Тя е много плътна, грапава, със златно ръбче и дата. Върху датата има мастилено петно, направено от Мазарини. Знаете ли каква е работата: като че ли документът чувства, че е нужен някому, че го търсят, затова се крие и се бунтува.
Суперинтендантът надникна в чекмеджето. Арамис също.
— Странно — каза Фуке. Взе връзката документи, прегледа я още веднъж и побледня. — Досега не съм бъркал. Никой освен мен не докосва тези книжа, никой не отваря това чекмедже, което, както виждате, е със секрет и само аз зная шифъра. Разписката от Мазарини е открадната. Госпожа Дьо Шеврьоз е права. Аз съм присвоил държавни пари, аз съм крадец. Аз съм присвоил тринадесет милиона от държавната хазна, господин Дербле.
— Не се горещете и не се вълнувайте!
— Как да не се вълнувам? Причини имам повече от достатъчно. Чудесен процес, чудесна присъда — и вашият приятел ще се отправи към Монкофон след своя колега Ангеран дьо Марини и своя предшественик Самбланс.
— Не толкова бързо! — каза Арамис.
— Защо? Защо не толкова бързо? Какво според вас е направила Дьо Шеврьоз с тези писма? Нали вие сте се отказали от тях?
— Да. Аз действително отказах. Предполагам, че тя ще тръгне към Колбер, за да му ги продаде. Наредих да я проследят. След като се раздели с мен, тя се върна у дома си, после излезе през черния вход и се отправи към дома на италианеца на улица Кроа дьо Пти Шан.
— Значи процес, скандал и безчестие и всичко това като гръм от ясно небе: сляпо, безжалостно и жестоко!
Арамис се приближи до Фуке, който трепереше от безсилие пред отворените чекмеджета. Той сложи ръка на рамото му:
— Не забравяйте никога, че положението на господин Фуке не може да се сравнява с това на Самбланс и Марини. Срещу тези министри беше възбуден процес и присъдата беше приведена в изпълнение. А с вас това не може да се случи.
— Защо — питам отново. Нали крадецът на държавни пари във всички времена се обявява за престъпник?
— Престъпник, който има възможност да се укрие в убежище, никога не е такъв.
— Да се спасявам?! Да бягам?!
— Не говоря за това. Вие забравяте, че такива процеси могат да бъдат възбудени само от парламента, че воденето им се възлага на генералния прокурор и че самият сте такъв. Значи, ако вие самият не пожелаете да се осъдите…
— О! — възкликна Фуке, удряйки с юмрук по бюрото.
— Какво още има?
— Това, че аз вече не съм прокурор.
Дойде ред на Арамис да побледнее. Той стисна юмруци така, че пръстите му изпукаха. Изненадано погледна Фуке и разчленявайки всяка сричка, каза:
— Вие по-вече не сте про-ку-рор! Откога?
— От четири или пет часа.
— Пазете се! — хладно каза Арамис. — Струва ми се, че не сте на себе си.
— Казвам — продължи Фуке, — че неотдавна се появи човек, който ми предложи един милион и четиристотин за моята длъжност. Аз я продадох.
Арамис замълча. По лицето му, саркастично и умно, се мярна сянка на ужас. Това подейства по-силно от всички викове и думи на този свят.
— Значи сте имали голяма нужда от пари?
— Беше въпрос на чест.
Фуке разказа накратко за великодушието на госпожа Дьо Белиер и за начина, по който той бе намерил за необходимо да отговори на този жест.
— Много красиво! Колко ви струваше?
— Милионът и четиристотинте хиляди, връчени ми за моята длъжност.
— Които, естествено, сте получили веднага? О, неразумни приятелю!
— Още не съм ги получил, но утре и това ще стане.
— Значи не всичко е приключено?