Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Пътят, който трябваше да измине Раул, не беше дълъг. Почти оздравял, Дьо Гиш се беше преместил от Фонтенбло в Париж преди два дни. Беше започнал да ходи без болки.
Виждайки Раул, той извика радостно. Така той обикновено проявяваше бурните си приятелски чувства. Раул на свой ред извика от огорчение, виждайки бледия, отслабнал и опечален Дьо Гиш. Две думи и един жест, с който Дьо Гиш отмести ръката му, бяха достатъчни на Раул, за да разбере истината.
— Значи така — каза Бражелон, сядайки до приятеля си. — Тук обичат и умират.
— Не, не умират — отвърна с усмивка Дьо Гиш, — след като съм на крака и мога да ви прегърна. Вие сте убеден, че съм много нещастен, но аз съм най-щастливият между хората, Раул! Страда само тялото. Сърцето и душата ми са щастливи. Ако знаехте! Аз съм най-щастливият смъртен!
— Толкова по-добре… толкова по-добре, само да е за по-дълго!
— Всичко е решено. Имам достатъчно любов до края на дните си. Но, приятелю, сега съм на ваше разположение, целият съм ваш и веднага…
— А пък аз веднага искам да ви кажа, че не затова сте ме откъснали от илюзиите ми и сте ме подхвърлили на немилостта на краля, защото това завръщане е нарушение на волята му, не затова сте пуснали в сърцето ми змията на ревността, за да ми кажете: „Всичко е добре, спете спокойно!“
— Не ви казвам „спете спокойно“, Раул, но разберете ме добре, не искам и не съм в състояние да ви кажа нещо повече… Вярно е, виновен съм пред вас. О, аз се разкайвам, Раул, Богвиж да, че се разкайвам! Да напишеш на приятеля си „пристигай“ е нищо. Но да видиш този приятел пред себе си, да почувстваш как той трепери, как се задъхва в очакване на думите, които не смееш да му кажеш…
— Ще посмеете… Аз имам мъжество, ако на вас ви липсва! — отчаяно възкликна Раул.
— Колко сте несправедлив и колко бързо сте забравили! Забравихте, че имате работа с обезсилен, ранен човек… Успокойте се! Аз ви написах: „Пристигайте!“ Вие дойдохте. Не искайте повече от бедния Дьо Гиш.
— Вие ме посъветвахте да дойда, като се надявахте, че сам ще видя и ще разбера. Ето че видях смутената Ла Валиер… изплашената Монтале… краля…
— Краля?
— Да… Вие се обръщате настрани… значи тук се крие опасността? Злото е тук, нали? Кралят!
— Мълча.
— С мълчанието си вие казвате хиляди пъти повече, отколкото с думи. Дайте ми факти, моля ви, факти! Приятелю мой единствен, говорете! Сърцето ми кърви и аз ще умра от отчаяние!
— Щом е така, Раул, вие облекчавате положението ми и аз ще си позволя да говоря, след като се уверих, че ще ви съобщя нещо, което е по-утешително от отчаянието, в което сте изпаднали. Но това можете да научите от първия срещнат. Кълна ви се, става въпрос за съвсем невинни неща. За разходка… По време на буря кралят вместо да се скрие, стоял без шапка пред Ла Валиер. Но… кралят се отличава със своята вежливост.
— О, Дьо Гиш, Дьо Гиш, вие ме убивате!
— В такъв случай ще замълча.
— Не, продължавайте. След тази разходка са последвали и други, нали?
— Не… тоест да, имаше и приключение при дъба. Впрочем аз не зная нищо за това.
Раул стана. Дьо Гиш въпреки слабостта си, също се изправи.
— Слушайте ме добре — каза той, — няма да добавя нито дума. Аз казах твърде много или твърде малко. Другите ще ви осведомят повече, ако могат или ако поискат. Бях длъжен да ви предупредя да се върнете и го направих. Оттук нататък сам се грижете за вашите работи.
— Какво да правя? Да разпитвам навсякъде? Уви, вие повече не сте ми приятел, щом разговаряте така с мен — каза съкрушено младият човек. — Първият, когото започна да разпитвам, ще се окаже или клеветник, или глупак. Клеветникът ще излъже, за да ме измъчва, а глупакът ще направи нещо може би по-лошо. Ах, Дьо Гиш, и два часа няма да минат, и аз ще съм нарекъл десетина придворни лъжци и ще съм предизвикал десетина дуела! Спасете ме! Не е най-доброто да знаеш за своята беда.
— Но аз нищо не знам, повярвайте. Аз бях ранен, боледувах, бях в безсъзнание и за всичко имам съвсем мъглява представа. Но дявол да го вземе! Ние не търсим там, където трябва, подходящият човек е досами нас. Господин Д’Артанян ви е приятел. Идете при него. Той ще ви разкрие истинското положение на нещата и няма умишлено да измъчва сърцето ви.