Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Трябва да приключи, тъй като бижутерът получи от мен чек, който ще му бъде осребрен утре в дванадесет от моята каса, в която сумата трябва да бъде внесена между шест и седем сутринта.
— Слава богу! — възкликна Арамис и плесна с ръце. — Нищо не е свършено, щом не е платено.
— А бижутерът?
— В дванадесет без четвърт вие ще получите от мен милион и четиристотин хиляди.
— Почакайте, в шест аз трябва да подпиша договора.
— Гарантирам, че няма да го подпишете. Ще си вземете думата обратно. Това е всичко.
— Какво говорите? — възкликна дълбоко потресен Фуке. — Да си взема обратно дадената дума?
На почти негодуващия поглед на министъра Арамис отвърна с поглед, изпълнен с гняв.
— Господине — каза той, — струва ми се, че аз с достатъчно основание мога да се нарека порядъчен човек, нали? Под войнишкия плащ петстотин пъти съм рискувал живота си, като свещеник съм оказвал още по-важни услуги на Бога, държавата и приятелите. Честната дума не струва повече от човека, който я е дал. Когато той я сдържа, тя е от чисто злато, но тя е сразяваща стомана, когато той не желае да я удържи. В този случай той се защитава с нея като с оръжие на честта!
Фуке наведе глава:
— Аз съм беден бретонец, прост и прям, и моят ум се възхищава от вашия, и се бои от него. Не казвам, че държа на думата си от добродетелност. Ако щете, това е просто навик. Но простите хора са достатъчно простодушни, за да се възхищават от този навик. Това е единствената ми добродетел. Оставете ми славата, която ми се полага за нея.
— Значи най-късно утре вие ще подпишете акт за продажба на длъжността, която ви защитава от враговете?
— Ще подпиша.
Арамис се огледа, сякаш търсеше нещо да счупи от ярост, и каза:
— Ние разполагаме само с едно средство и вие, надявам се, няма да откажете да го употребите!
— Разбира се, ако е благопристойно… като всичко, което предлагате, скъпи ми приятелю.
— Няма нищо по-благопристойно от това да накараме вашия купувач да се откаже от сделката. Кой е той?
— Ванел.
— Ванел! — извика Арамис, ставайки от креслото си. — Ванел! Мъжът на Маргарита Ванел! Вашата бивша любовница?
— Именно, приятелю. Иска й се да стане генерална прокурорша. Поне това съм длъжен да дам на бедния Ванел, а освен това печеля, като доставям удоволствие на неговата мила жена.
Арамис хвана Фуке за ръка:
— Знаете ли името на новия възлюблен на Маргарита Ванел? Казва се Жан Батист Колбер! Той е интендант на финансите! Живее на улица Кроа дьо Пти Шан, там, където тази вечер беше на посещение госпожа Дьо Шеврьоз с писмата от Мазарини, които тя иска да продаде!
— Боже мой! Боже мой! — прошепна Фуке, изтривайки струящата по челото му пот.
— Вече започвате да разбирате?
— Свършено е! Свършено е с мен! Да, разбрах това!
— Не намирате ли, че трябва да държите на думата си по-малко твърдо от Регул?
— Не — отвърна Фуке.
— Упоритите хора — измърмори Арамис — винаги намират начин да се самовъзхищават.
Фуке му протегна ръка. В този момент разкошният часовник от черупка на костенурка, инкрустиран със злато, удари шест. Някъде изскърца врата и приближилият се до кабинета Гурвил каза:
— Господин Ванел пита дали монсеньор желае да го приеме? Фуке отмести очи от Арамис и отвърна:
— Поканете господин Ванел да влезе.
Глава четиридесет и девета
ЧЕРНОВАТА НА КОЛБЕР
Разговорът беше в разгара си, когато Ванел влезе в стаята. За Фуке и Арамис неговото появяване не беше нищо повече от точката, с която свършва изречението. За Ванел обаче присъствието на Арамис в кабинета на Фуке означаваше много.
Едва престъпил прага на стаята, купувачът започна да се оглежда, след което устреми изпитателен поглед към решителното лице на ванския епископ.
Що се касае до Фуке, той като истински политик беше заличил от лицето си следите от вълнението, което му бяха причинили думите на Арамис. Тук нямаше вече нещастен й търсещ изход, отчаян човек. Той вдигна глава и протегна ръка на Ванел, канейки го да влезе. Отново беше първият министър и домакин.
Арамис познаваше до най-малките подробности характера на суперинтенданта. Нито деликатността на душата му, нито широтата на ума можеха да изненадат бившия мускетар. Отказвайки се временно от разговора, за да се включи по-късно в него, той взе върху себе си трудната роля на страничен наблюдател, който се стреми да узнае и да разбере всичко.
Ванел беше видимо развълнуван. Той застана в средата на кабинета, като се кланяше на всичко и на всички.
— Аз се явих… — започна той с поклон.
— Вие сте точен, господин Ванел — кимна Фуке.