Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Естествено, то трябва да бъде разкошно.
— Тогава ще трябва да изхарча десет-дванадесет милиона.
— Ако трябва, ще изхарчите и двадесет — каза съвършено безстрастно Арамис.
— Но откъде да ги взема? — възкликна Фуке.
— Това е моя грижа, господин суперинтендант. Няма защо да се безпокоите за това. Парите ще бъдат във ваше разпореждане преди да сте успял да съставите плана на вашето празненство.
— Приятелю, приятелю! — възкликна Фуке, на когото главата се замая. — Накъде ме водите?
— Встрани от пропастта — отвърна ванският епископ, — в която едва не паднахте. Хванете се за моята мантия и не се бойте.
— Защо преди не сте ми говорили за това? Имаше време, когато можехте да ме спасите, предоставяйки ми само милион.
— А днес… днес ви давам двадесет милиона — каза прелатът. — И така да е, причината е много проста, приятелю мой. В деня, за който споменавате, аз нямах на разположение този милион, докато днес лесно мога да получа двадесет милиона, ако са необходими.
— Нека Бог ви чуе и ме спаси!
Арамис се усмихна със загадъчната си усмивка.
— Бог винаги ме чува — каза той — и това става може би защото достатъчно високо се обръщам към него с молитва.
— Напълно съм във ваша власт — каза Фуке.
— О, не, аз гледам на това съвсем по друг начин. Аз съм този, който е във ваша власт. Именно вие като най-финият, най-умният, най-изисканият и изобретателен човек, именно вие ще уредите празненството до най-малките подробности. Само че…
— Само че? — попита Фуке като човек, който разбира значимостта на тази дума.
— Само че, предоставяйки ви възможността да измисляте различни подробности на празненството, аз си запазвам наблюдението за тяхното осъществяване.
— Как трябва да се разбира това?
— Искам да кажа, че за този ден вие ще ме превърнете в свой управител, в главен разпоредител, така да се каже, във ваша дясна ръка. Аз ще бъда едновременно и началник на охраната, и майордом. Ще ми бъдат подчинени всички ваши хора и ще имам ключове от всички врати. Наистина, вие сам ще давате заповедите, но ще ги давате чрез мен. Те ще трябва да се повторят от моята уста, за да бъдат изпълнени, разбрахте ли ме?
— Не, не разбрах.
— А приемате ли условията?
— Естествено!
— Нищо друго не ми е нужно. Благодаря ви. Правете списък на гостите.
— Кого да каня?
— Всички!
Глава петдесета
АВТОРЪТ МИСЛИ, ЧЕ Е ВРЕМЕ ДА СЕ ВЪРНЕ КЪМ ВИКОНТ ДЬО БРАЖЕЛОН
Нашите читатели видяха, че в тази повест паралелно се развиват приключенията на младото и по-старото поколение.
Едните имаха отблясъка на стара слава и горчив жизнен опит. Те имаха покой, който изпълваше сърцата им и успокояваше кръвта в белезите, останали от жестоки рани. Другите имаха двубой на гордостта и любовта, мъчителни страдания и неизказани радости. Извиращ от извора живот — вместо спомени.
Ако в епизодите на нашето повествование има известна пъстрота, която учудва внимателния взор на читателя, причината е в богатите отсенки на нашата двойна палитра, която дарява с боя двете развиващи се рамо да рамо картини, в които се смесват и съчетават строги тонове с радостни и ярки. Във вълненията на едната ние намираме ненарушавания от нищо мир на другата. Разсъждавайки в обществото на старците, с удоволствие преминаваш към безумствата в обществото на младите.
Затова, ако нишките на нашата повест не са достатъчно здраво свързани с главата, която току-що съчинихме, и с главата, която сега пишем, това толкова малко ни смущава, както не е смущавало Рюиздал обстоятелството, че започва да рисува есенно небе, когато едва е завършил пролетния пейзаж. Ние предлагаме на читателя да постъпи точно така и да се върне към Раул, към виконт Дьо Бражелон, и ще го намери на същото място, където се разделихме с него последния път.
Възбуден, изплашен, изпаднал в отчаяние, или по-точно, загубил разсъдъка си, без воля, без предварително обмислено решение той бягаше след сцената, чийто завършек бе видял у Ла Валиер. Кралят, Монтале и Луиза, тази стая, странният стремеж да се избави от него, тъгата на Луиза, уплахата на Монтале, гневът на краля — всичко му предвещаваше нещастие, но какво?
Той бе пристигнал от Лондон, защото му бяха съобщили за надвисналата опасност и почти веднага бе видял нейния призрак. Достатъчно ли беше това за влюбения? Да, разбира се. Но това беше съвсем недостатъчно за едно благородно сърце.
Раул не тръгна да търси обяснения там, където без заобикалки ги търсят ревнивите или по-решителните влюбени. Той не отиде при господарката на сърцето си и не попита: „Луиза, не ме ли обичате вече? Друг ли обичате?“ Мъжествен, способен на най-предана дружба, както беше способен на беззаветна любов, свято пазещ дадената дума и вярващ на думата на другия, Раул си каза: „Дьо Гиш ми писа, за да ме предупреди. Той знае нещо. Ще отида да го попитам какво знае и ще му разкажа какво видях с очите си.“