Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Какво да кажа? Според мен не е прилично съпругът на госпожа Ванел да се простуди пред прага на моя дом. Изпратете да го доведат, Лафонтен, след като знаете къде се намира.
— Аз сам ще отида да го доведа.
— Ще дойда с вас — заяви абатът, — за да нося чувалите със злато.
— Моля, без шеги — строго каза Фуке. — Нещата са сериозни и тук наистина има да се върши работа. Но нека преди всичко бъдем гостоприемни. Поискайте от мое име извинение от този мил човек и му предайте колко съм огорчен, че съм го накарал да чака, тъй като не съм знаел за неговото пристигане.
Лафонтен се затича към Ванел. След него се забърза Гурвил, тъй като вследствие на изчисленията си поетът беше сбъркал пътя и беше тръгнал към Сен-Мар.
След четвърт час Ванел вече влизаше в кабинета на суперинтенданта, същия този кабинет, който заедно с всичките му допълнителни помещения описахме в началото на нашето повествование.
Виждайки Ванел, Фуке извика Пелисон и няколко минути шепна на ухото му:
— Запомнете добре, проследете в каретата да бъде поставено всичкото сребро, съдове и скъпоценността. Вземете враните коне и нека бижутерът дойде заедно с вас. Задръжте вечерята до идването на госпожа Дьо Белиер. Вървете, приятелю.
Пелисон тръгна, без много да разбира за какво става дума, както е с преданите приятели, изпълнени с доверие към онзи, комуто са свикнали да се подчиняват във всичко. В това е силата на избраните души. Недоверието е присъщо на недостойните личности.
Ванел се поклони на суперинтенданта.
— Седнете, господине — обърна се към него Фуке. — Струва ми се, че искате да купите моята длъжност? Колко можете да заплатите за нея?
— Монсеньор, вие сте този, който трябва да назове сумата. Зная, че вече са ви правени някои предложения.
— Споменаха ми, че госпожа Ванел оценява длъжността ми на един милион и четиристотин хиляди!
— Това е всичко, което ние с нея имаме.
— Можете ли да платите в брой?
— Не нося със себе си пари — каза наивно Ванел, който се беше приготвил за борба с прилагане на хитрости и шахматни комбинации, затова беше много озадачен от такава простота и величие.
— Кога ще ги имате?
— Щом пожелаете, монсеньор.
— Да се уговорим за утре в шест часа сутринта.
— За шест часа — повтори Ванел.
— Сбогом, господине, предайте на вашата съпруга, че целувам смирено ръчичките й.
Фуке се изправи. Сякаш вече загубил главата си, Ванел произнесе:
— Господине, давате ли ми честната си дума.
— По дяволите, а вие? — Фуке обърна глава към него. Ванел се смути, трепна и накрая неуверено протегна ръка.
Фуке с благороден жест му подаде своята. Честната ръка за секунда се докосна до влажната ръка на лицемера. Ванел стисна пръстите на Фуке, за да се убеди, че не сънува.
Суперинтендантът с едва забележимо движение освободи ръката си.
— Сбогом — каза той.
Ванел бавно тръгна към вратата, премина през приемните стаи и изчезна зад прага на дома.
Глава четиридесет и седма
БРИЛЯНТИТЕ И ПРИБОРИТЕ ОТ СРЕБРО НА ГОСПОЖА ДЬО БЕЛИЕР
След като освободи Ванел, Фуке за минута се замисли.
„Каквото и да направя за жената, която някога съм обичал, нищо няма да бъде прекалено. Маргарита жадува да стане прокурорша. Защо да не й доставя това удоволствие? А сега, когато и най-чувствителната съвест не може да ме упрекне в нищо, нека пренесем мислите си към тази, която ме обича. Госпожа Дьо Белиер сигурно вече е дошла.“
Той погледна към тайната врата. След като внимателно заключи кабинета си, Фуке я отвори, спусна се в подземния вход, който водеше към венсанския замък, и бързо тръгна по коридора към обичайното място на техните срещи.
Дори не предупреди приятелката си със звънеца, тъй като знаеше, че тя никога не закъснява на срещите.
Маркизата действително го беше преварила и го чакаше. Суперинтендантът почука и тя веднага се приближи до вратата, за да вземе пъхнатата под нея бележка.
„Елате, маркизо. Чакам ви за вечеря.“
Оживена и щастлива, госпожа Дьо Белиер седна в каретата на Венсанската алея и след няколко мига протегна ръка на Гурвил, който, за да достави удоволствие на своя шеф и министър, я чакаше в двора при вратата.
Тя не забеляза как се втурна в двора потъналият в бяла пяна, разгорещен впряг на Фуке, който докара в Сен-Манде Пелисон и същия бижутер, на когото тя бе продала среброто и скъпоценностите си. Пелисон го заведе в кабинета, където вече се намираше Фуке.
Суперинтендантът благодари на бижутера, че е запазил — сякаш е ставало дума за залог — съкровищата, които е имал право да продаде. Хвърли поглед към общата сума. Тя достигаше един милион и триста хиляди ливри. След това Фуке се настани зад бюрото си, където написа чек за един милион и четиристотин хиляди, подлежащ на изплащане в брой от неговата каса на следващия ден до обяд.