Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Малта Кано остави слушалката върху масата, после се изправи и махна шлифера. Както и подозирах, отдолу беше гола. Размерът на гърдите й и триъгълникът бяха почти същите, както на Крита Кано. Малта Кано не махна червената мушамена шапка. Обърна се и ми показа гърба си. Там, точно над дупето, беше прикачена опашката на котарака. Като съотношение към тялото отговаряше на тялото на Малта Кано и беше много по-голяма от опашката на Скумрия, но като форма беше същата. Пречупена на върха по същия начин и много по-убедително истинска, отколкото на котарака.
— Погледнете внимателно, ако обичате — подкани Малта Кано. — Ето я опашката на котарака, който изчезна. Сегашната му опашка е имитация. Може и да ви изглежда същата, но ако я огледате отблизо, ще установите, че е различна.
Посегнах да докосна опашката, но Малта Кано я дръпна рязко от ръката ми. После, както беше гола, скочи върху една от масите. От тавана върху протегнатата ми ръка капна капка кръв. Алена като мушамената шапка на Малта Кано.
— Бебето на Крита Кано се казва Корсика, господин Окада — заяви Малта Кано от масата и навири опашка.
— Корсика ли?
— Никой човек не е остров. Тази Корсика — изтананика отнякъде черното куче Ушикава.
Бебето на Крита Кано ли?
Събудих се, плувнал в пот.
Отдавна не бях сънувал сън, който да е толкова дълъг, ярък и свързан. И странен. Доста след като се събудих, сърцето ми продължи да бие така, че го чувах. Взех си горещ душ и си облякох чиста пижама. Беше един и нещо след полунощ, но вече не ми се спеше. За да се успокоя, извадих от дъното на едно от кухненските шкафчета стара бутилка бренди, налях си една чаша и го изпих.
После отидох да потърся Скумрия в спалнята. Котаракът се беше свил на кълбо под юргана и спеше непробудно. Отметнах завивката и хванах опашката на Скумрия, за да я разгледам. Прокарах пръсти по нея, за да си припомня точния ъгъл на извития край, но котаракът се протегна недоволно и пак заспа. Вече не бях сигурен, че това е същата опашка, която имаше, когато се казваше Нобору Ватая. Кой знае защо, ми се беше сторило, че именно опашката над дупето на Малта Кано е истинската опашка на котарака Нобору Ватая. Още помнех съвсем ясно формата и цвета й от съня.
„Бебето на Крита Кано се казва Корсика“, беше казала в съня ми Малта Кано.
На другия ден не се отдалечих много от къщата. Сутринта се запасих с хранителни продукти от супермаркета при станцията на метрото и си направих обяд. Дадох на котарака няколко големи пресни сардини. Следобед най-после отидох да поплувам в басейна — все отлагах. Нямаше много хора. Вероятно бяха заети с новогодишните приготовления. От колоните на тавана се чуваше коледна музика. Без да се напрягам, преплувах хиляда метра, после един от мускулите на ходилото ми се схвана и аз се отказах. На стената над басейна имаше голяма коледна играчка — за украса.
У дома с изненада намерих в пощенската кутия писмо, дебело писмо. Не беше нужно да гледам адреса на подателя, знаех от кого е. Само лейтенант Мамия ми пишеше с такъв красив почерк и старовремска четчица.
Писмото му започваше с цял куп извинения, че той е допуснал да мине толкова много време, докато се накани да ми пише. Изразяваше се толкова учтиво, та чак ми се стори, че не той, а аз трябва да се извинявам.
„Исках да ви разкажа и друга част от историята си и месеци наред се каня да ви пиша, ала изникнаха много неща, които ми попречиха да седна зад писалището и да взема писалката. Сега неусетно годината върви към своя край. Аз остарявам и може да умра всеки момент. Не бива да отлагам задачата до безкрайност. Писмото вероятно ще стане дълго, дано не ви отегчи, господин Окада.
Миналото лято, когато ви донесох подаръка за спомен от господин Хонда, ви разказах дълга история за времето, прекарано в Монголия, всъщност обаче разказът ми не е свършил — има си «продължение». Когато ви разказах патилата си, имаше няколко причини да не включвам тази част. Първо, историята щеше да стане прекалено дълга, ако ви я бях разправил цялата. Вероятно помните, че имах неотложна работа и просто нямаше време да ви разкажа всичко от начало до край. И може би по-важното е, че тогава емоционално още не бях готов да ви разкажа останалото и да ви го предам искрено, без да премълчавам нищо.
Ала след като си тръгнах от вас, си дадох сметка, че не е трябвало да допускам делничните неща да застават на пътя ми. Че е трябвало да ви разкажа всичко до края, без да крия нищо.