Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

Аз съм жена дете. Гледам отражението си в огледалото в коридора на Икабод. Висока съм. С лице чисто и бяло. С коса къса и ярка като огън. Чертици като паяжини по лицето ми, крехки белези на прехода ми. И поглеждам Голиат, моя закрилник. Сега нещата между нас трябва да се променят.

Любовта между нас – нова и ярка, и плашеща. Сега аз трябва да го закрилям. Докосвам лицето му с ръце. Бледите ми длани до тъмната му кожа и голямата брада. И знаем. И двамата знаем и ни е страх.

Тримата седим във влака за Лондон. Нося зелена рокля и ръкавици, които Голиат ми купи. Усещам я мека и чужда по тялото ми. Това е зеленото на жабите и приказките. Навън вали, широките черни, сгъстяващи се реки блестят като змийска кожа. Чадъри се отварят като черни крила, докато капките бият по земята. Светът става вода.

Икабод чете „Таймс“, стиснал го е като свят пергамент, а Голиат е хванал ръката ми. Влакът пухти като кораб влекач сред кентската природа, буйна и хълмиста като вълни. Отиваме да видим познат на Икабод – хипнотизатора и психоаналитик господин Едмънд Черитри30. Смята, че той ще може да ми помогне.

– От колко време познаваш този човек? – пита Голиат разтревожен.

– От около година. Срещнахме се на едно представяне на книга. При един и същи издател сме. Странен човек е, но се интересува от необичайни пациенти и има дарбата да им помага. Има славна репутация и мисля, че положението на Мирър силно го заинтригува и много иска да я види. – Икабод се връща към вестника и преглежда заглавията. – Скотланд Ярд още не може да хване Изкормвача. Абсолютен срам. Опасявам се, че това ще свърши много лошо.

– Смятат, че е месар или хирург – казва Голиат.

– Мисля, че не знаят какъв е – въздъхва Икабод.

Голиат казва тъжно:

– Очевидно е побъркан.

Мисля си за мъртвите жени на Джак Изкормвача. Представям си ги легнали на маса и поднесени за вечеря. Представям си го него с нож и вилица в ръка и кърпичка, деликатно поставена в скута.

– Ами ако не е луд? – казвам аз.

– Тогава значи живеем в някакъв ад – казва Икабод, оставя вестника и се заглежда през прозореца към света, потъващ във вода.

Влакът пристига на гара Виктория, перонът гъмжи от хора, плувнал в сажди и пара от локомотивите като тенджера. И излизаме навън, в огромните ръце на Лондон, в столицата на света. Лицата на тълпите са като странна рисунка. Една старица продава цветя на улицата; няма зъби и ме зяпа. И усещам празнотата. Един човек удря едно дете с опакото на ръката и после плюе; пара се издига от улиците, разпукват се. Готови да се пръснат. Под Лондон има нещо червено. То е червеното на цветята на египетската принцеса, червеното на Джак Изкормвача, червеното на художник, който размазва маслена боя по платното. Има го и по моите ръце. Сигурна съм.

Офисът на господин Черитри е близо до гарата и се стига пеша. Надушвам господин Фингърс, той е под смога и вонята на конски изпражнения, под сенките и нечистотиите. В тъмните ъгли, крие се и чака. Мирише на нещо горящо, като панделки, хвърлени в огъня. Мисля, че го надушвам по себе си. Не съм сигурна дали разбирам страха. Вече не знам какво е. Но все пак знам, че трябва да ме е страх. Знам как мирише. Това е вълкът в онези приказки, които Голиат ми чете. Това е Джак Изкормвача. Това е тъмната дупка в устата на онази старица. Навсякъде около мен е. Аз съм в рисунката. В червения свят.