За честта на крадеца [bg]

Отпих от студения горчив чай. Тъкмо измислях отговор и зърнах позната фигура да върви към нас. Излях остатъка от чашата на калдъръма и я дадох на Козима.

— Извинявай — казах й, без да откъсвам поглед от Деган. — Трябва да тръгвам.

Козима забеляза накъде съм се вторачил и раменете й се напрегнаха.

— Бездруго трябва да видя какво правят момичетата.

Тя се изправи, а аз докоснах за миг ръката й.

— Няма страшно. Той е приятел.

— За тебе може и да е приятел. — Тя се усмихна насила и потръпна. — Извинявай и ти.

Върна се в дюкяна. Колкото и време да бе минало, тя се плашеше от всеки сродник. Не можеше да забрави Клайдър.

Пристъпих на улицата и изчаках Деган. Вратата зад мен се затвори.

— Зает ли си? — попитах го.

— Здрасти и на тебе. Не съм.

Зададох въпроса само от учтивост. Лесно се познаваше кога Деган Бронзовия е зает. Тогава изчезваше. За седмица, за две, понякога и за месец. После се появяваше със същата внезапност, смееше се, играеше комар и си пилееше времето, сякаш нищо не се е случило. В началото на приятелството ни подпитвах и него, и други хора къде се дява, с какво се захваща. И не научих нищо. Аз — всеизвестен нос, още си тънех в неведение, а Деган само се подхилваше на мърморенето ми.

Да му се не види и чувството за хумор.

— Какво си намислил? — попита Деган.

— Имам нужда някой да ми пази гърба довечера.

— То пък една изненада.

— Този път ще е по-напечено.

Той изви вежди, все още засмян.

— Трябва да отида в Десетте пътя.

Усмивката му се постопи.

— Аха… — Поумува и попита: — Да не ти е омръзнал животът?

— Не бих казал.

— Просто попитах — каза Деган.