Натрапчиви мисли за петък [bg]

Фрида си приготви каничка с чай и се отпусна в любимия си фотьойл, а котаракът с костенуркова окраска, когото беше приютила по принуда, побърза да се настани в скута й. Започна да мисли усилено, изреждайки наум нещата, които трябваше да свърши. А те никак не бяха малко. Като за начало някой трябваше да храни котарака и да полива цветята. Това беше лесно. Тя взе телефона си и набра един номер.

— Да, Фрида. Всичко наред? — Той беше от Украйна и въпреки че вече от няколко години живееше в Лондон, все още говореше с тежък акцент.

— Искам да те помоля за нещо.

— Можеш да ме помолиш за всичко. — Тя си го представи как говори, сложил широката си длан на сърцето си.

— Утре сутринта трябва да се явя в полицията. Ще ми предявят обвинение за убийството на Санди.

Настъпи мълчание, а после от гърдите му се изтръгна стенание и неспирен поток от думи, от които тя почти нищо не разбра, но между тях със сигурност имаше и ругатни, и заплахи за отмъщение, и обещания, че ще я защити.

— Не, Джоузеф, това не е…

— Идвам още сега. На момента. С Рубен. А също и със Степан, да? — Степан беше негов приятел от Русия — едър, силен и със съмнителни занимания. — Ще се справим с проблема.

— Не, Джоузеф. Наистина имам нужда от помощта ти, но не по този начин.

— Тогава кажи.

— Трябва ми човек, който да се грижи за котарака, а също и…

— За котарака! Фрида, това шега?

— Не. А също и да полива цветята. И — продължи тя, надвиквайки се с него — искам да те помоля за още нещо.

Фрида се зае да изпълни останалите точки от списъка. Първо написа дълъг, внимателно обмислен имейл до племенницата си Клои, към която проявяваше силна загриженост, откакто бащата на Клои — братът на Фрида, Дейвид, с когото се бяха отчуждили — беше напуснал Оливия преди доста години. Клои беше преживяла трудно детство, през юношеските си години беше дръзка и неуравновесена, постоянно търсеща обич и внимание, а сега, вече на двайсет, беше прекратила следването си в медицинския университет и планираше да се занимава с дърводелство. После Фрида написа по-кратък, но също толкова внимателно обмислен имейл до Оливия, с която не искаше да говори лично: Оливия щеше да изпадне в истерия, после най-вероятно щеше да се напие, след което щеше да дотърчи и да избухне в сълзи. Посегна към телефона да се обади на Рубен, но той я изпревари: беше научил от Джоузеф какво се случва. За нейна изненада Рубен беше спокоен. Той й предложи да отиде с нея в полицейския участък на следващата сутрин, но тя му обясни, че адвокатката й иска да се срещнат преди това. Рубен й каза, че ще дойде веднага при нея, за да й прави компания, но Фрида отвърна, че предпочита да остане сама и той не настоя. Рубен се държеше твърдо и уверено, успокояваше я и това й напомни за прекрасния ръководител, какъвто беше той за нея по време на стажа й преди толкова много години.