Тайната на фараоните [bg]

— Ако мъжът с пистолета не е вашият заподозрян, кой е тогава?

— Лекар на име Хаген. Работеше в болницата почасово. И има неясно минало. Знаехме, че чака да получи някаква доставка и тя ще пристигне днес. Просто не знаехме откъде ще дойде, кой я е изпратил и какво точно представлява. Но потвърдихме присъствието му на три от локациите по време и непосредствено преди другите нападения. Затова вярваме, че е свързан с тях.

Кърт започна да сглобява пъзела.

— Значи мъртвият с пистолета е бил куриерът, който е трябвало да достави невроагента или токсина на вашия доктор Хаген, когато той буквално се е взривил под носа му?

— Такава е нашата теория — отвърна тя.

— Ами този Хаген?

Тя го погледна кисело.

— От горе-долу петте хиляди хора на Лампедуза, той е единственият, чието местоположение не ни е известно. Беше под постоянно наблюдение, но за нещастие екипът ни пострада от токсина като всички останали.

Кърт се облегна в стола си и се вгледа в тавана, очите му спряха на линията, където два различни оттенъка на боята се застъпваха, формирайки трети, по-тъмен цвят.

— Значи над острова надвисва смъртоносен облак и единствените двама души, които явно имат имунитет срещу неговото въздействие, са вашият заподозрян и човекът, който се опита да ни убие.

Тя кимна.

— Точно така. Това говори ли ви нещо?

Разбира се, че му говореше.

— Те имат някакъв антидот — каза Кърт. — Нещо, което блокира парализиращите ефекти на токсина, причиняващ комата.

— И ние така мислим. За нещастие не открихме нищо в офиса на Хаген, нито в дома му, нито в колата, което да ни е от полза. Не открихме нищо и в кръвта на мъртвия, което да ни подскаже какъв е антидотът.

— Това изненадва ли ви? — попита Кърт.

— Всъщност не. Тъй като невроагентът е с кратък живот, логично е и антидотът за него да има кратък полуразпад.

Кърт вече виждаше някакъв напредък.

— Значи антидотът вече се е разградил. Но ако успеете да откриете изчезналия доктор, той може да бъде убеден да ви каже откъде можем да вземем още.

Тя се усмихна широко.

— Вие сте много умен, господин Остин.

— Спрете да ме наричате така. Карате ме да се чувствам странно.

— Тогава Кърт. Наричайте ме Рената.

Това му хареса.

— Да имате представа къде може да се крие вашият заподозрян?

Тя го погледна косо.

— Защо питате?

— Просто така.

— Не възнамерявате да го търсите, нали?

— Разбира се, че не. Звучи доста опасно. Как ви хрумна подобно нещо?

— О, не знам — каза тя лукаво. — Само впечатленията ми от вас досега, подкрепени от разговор, който имах с помощник-директора на НАМПД малко преди да нахлуете в моето временно медицинско отделение.

Кърт я погледна развеселен.

— Говорили сте с шефа ми?

— Руди Гън — каза тя. — Да. Очарователен мъж. Каза ми, че вероятно ще искате да помогнете. И ако ви откажа, пак ще го направите и вероятно ще оплескате всичко.

Усмивката вече не слизаше от лицето ѝ, толкова доволна беше от посоката на разговора, че Кърт лесно се досети какво се е случило.