Кралят на моста

Лара насочи далекогледа там, където островът срещаше морето, и затърси следи от итиканци — нямаше търпение да види защитните им системи в действие. Само че ъгълът беше неподходящ и джунглата скриваше от полезрението й случващото се на брега, каквото и да бе то.

Това може би беше единственият й шанс да види как итиканците отблъскват нашествие, а тя щеше да го пропилее заради неудобната си позиция.

Лара побягна надолу по стълбите и през поляната. Пое по същия път, по който бе видяла да тича Арен, сигурна, че ще я отведе там, където трябваше да отиде. Джунглата се превърна в размазано зелено петно, докато тичаше, а влажният въздух натежа в дробовете й, докато прескачаше скали, хлъзгаше се в калта, падаше, ставаше и продължаваше. Морето не беше далече и пътят се спускаше надолу.

Пътеката свършваше внезапно до ръба на една отвесна скала и се разклоняваше по продължението й. Далече под нея океанските вълни се разбиваха в голата скала. Лара свърна встрани и се озова на върха на стръмен склон. Там спря и се скри зад един огромен камък.

От тази позиция видя пещера над водата, която нямаше как да забележи от стражевата кула. Отворът й зееше над малък залив с бял пясък и тюркоазени води — от океана го скриваха редица назъбени скали, между които имаше съвсем тесен проход. През него едва ли можеше да мине дори малка лодка. В момента проходът бе препречен от тежка верига, закрепена за две каменни постройки от двете му страни.

Плажът гъмжеше от войници. Погледът на Лара се плъзна към непознатите лодки, изтеглени на брега, които не даваха признаци, че скоро ще отплават нанякъде, а после се насочи към итиканците, наредени по скалите над плажа. Сред тях зърна високата фигура на Арен.

Лара се намръщи и надникна иззад скалата, която играеше ролята на скривалище. Искаше да види къде е катапултът, който итиканците бяха използвали, за да унищожат нашественическия кораб. В същия миг чу хрущенето на чакъл под нечии крака по пътеката. После отекна глас:

… не си струват и камъните, с които ги замервахме. Един малко по-силен вятър — и тоя скапан боклук щеше да отиде на дъното.

С разтуптяно сърце Лара затърси път за бягство, но плажът бе все така пълен с войници — отляво имаше гъсталак от диви лози, а вдясно склонът свършваше и единственият път водеше право надолу към назъбените скали, стърчащи от водата. Единственият начин да не я хванат да шпионира бе право напред.

Лара излезе иззад скривалището си и се спусна внимателно по склона. Скоро стигна плажа, където я посрещнаха стреснати погледи, но тя не им обърна внимание.

Един от войниците пъхна пръсти в уста и изсвири пронизително. Онези на склона, включително Арен, се обърнаха. Не се намираше толкова далече, че Лара да не забележи изненадата, изписала се на лицето му, последвана от раздразнение.

Преди войниците да успеят да я спрат, Лара заобиколи пещерата и изкачи издяланите в скалата стъпала, които водеха до склона. Арен я посрещна на върха — очевидно нямаше намерение да й позволи да наблюдава случващото се.

— Казах ти да стоиш в кулата, Лара.

— Знам, аз… — Тя се престори, че се подхлъзва на тясното стъпало, и прикри усмивката си, когато Арен я хвана за лакътя и я издърпа на върха, откъдето й се откри ненарушавана от нищо гледка към моста и потъващия до него кораб. — Какво става тук?

— Това не е твоя работа. Върни се на плажа и някой ще те заведе в къщата. — Той направи знак на един от войниците си, а Лара напрегна ума си — трябваше да измисли причина да остане.

— Там има давещи се хора! — Тя махна с ръка срещу войника, който се бе опитал да я хване за лакътя. — Защо не им помагате?

— Това са нашественици. — Арен пъхна в ръката й далекогледа, който държеше. — Виждаш ли знамето? Това е амаридийски кораб. Опитваха се да проникнат в моста под прикритието на мъглата.

— Може да са търговци.

— Не са. Погледни моста. Виждаш ли въжетата?

Лара се престори, че се взира в мъжете, увиснали на въжетата от моста, макар всъщност да оглеждаше самия мост и да търсеше пролуки, през които можеше да се влезе. Само итиканците имаха достъп до това място и беше възможно да научи нещо ценно оттук. Само че Арен издърпа далекогледа от ръката й, преди да успее да изучи добре моста.

— Това е акт на нападение срещу нас, Лара. Заслужават си последствията.

— Никой не заслужава това — отвърна тя.

Въпреки че реакцията й беше част от ролята, която играеше, стомахът й се сви от гледката на вълните, стоварващи се върху кораба, докато не го погълнаха целия. Сега всички оцелели амаридийци бяха във водата, някои се опитваха да стигат до въжетата, а други плуваха към острова, на който стоеше тя.