Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
— Не се тревожи. — Той докосна лицето ми. — Трябва да се връщаме на приема, преди някой да е забелязал отсъствието ни.
Поклатих глава, опитвайки се да се ориентирам. Преди някой да е забелязал? Нима някой беше пропуснал това?
Тогава, докато го обмислях, осъзнах, че конфронтацията, изглеждала катастрофална за мен, всъщност, бе била много тиха и кратка тук, в сенките.
— Дай ми две секунди — помолих.
Вътрешно бях в хаос с цялата паника и скръб, но това нямаше значение — само външността имаше значение сега. Да направя добра постановка, беше нещо, което знаех, че трябва да усъвършенствам.
— Роклята ми?
— Изглеждаш страхотно. Няма дори и косъм не на място.
Поех си два пъти дълбоко въздух.
— О’кей. Хайде да вървим.
Той обви ръцете си около мен и поведе обратно към светлината. Когато минахме под лампичките, той ме завъртя леко по дансинга. Сляхме се с другите танцьори, сякаш танцът ни никога не беше прекъсван.
Хвърлих поглед към гостите, но никой не изглеждаше шокиран или изплашен. Само най-бледите лица там показваха признаци на стрес, но ги криеха много добре. Джаспър и Емет бяха на ръба на дансинга, близо един до друг, и аз предположих, че бяха били наблизо през цялата конфронтация.
— Ти…
— Добре съм — обещах. — Не мога да повярвам, че направих това. Какво ми има?
— Нищо ти няма на теб.
Толкова бях щастлива да видя Джейкъб тук. Знаех каква жертва беше от негова страна. И тогава го бях провалила, превърнала подаръка му в катастрофа. Трябваше да ме затворят под карантина.
Но идиотията ми не провали вечерта на никой друг. Щях да оставя това настрани, да го набутам в чекмедже и да го заключа, за да мога да се занимавам с него по-късно. Щеше да има предостатъчно време да се самобичувам за това и нищо, което можех да направя сега нямаше да помогне.
— Всичко свърши — казах. — Хайде да не мислим повече за това тази вечер.
Очаквах бързо съгласие от страна Едуард, но той беше утихнал.
— Едуард?
Той затвори очи и допря челото си до моето.
— Джейкъб е прав — прошепна той. — Наистина, какво си мисля.
— Не, не е! — Опитах се да задържа лицето си гладко за гледащата тълпа от приятели. — Джейкъб е прекалено изпълнен с предразсъдъци, за да види каквото и да е ясно.
Той измънка нещо от рода на: «трябва да го оставя да ме убие, само защото си помислих…»
— Престани — казах ожесточено. Грабнах лицето му в ръцете си и изчаках докато не отвори очи. — Ти и аз. Това е единственото нещо, което има значение. Единственото нещо, за което ти е разрешено да мислиш сега. Чуваш ли ме?
— Да — въздъхна той.
— Забрави, че Джейкъб е идвал. — Можех да направя това. Щях да направя това. — Заради мен. Обещай ми, че ще оставиш това.
Той се загледа в очите ми за момент преди да отговори.
— Обещавам.
— Благодаря ти. Едуард, не се страхувам.
— Аз се — прошепна той.
— Недей. — Поех си дълбоко въздух и се усмихнах. — Между другото, обичам те.
Той се усмихна само мъничко в замяна.
— Затова сме тук.
— Монополизирам булката — каза Емет, изниквайки иззад рамото на Едуард. — Остави ме да потанцувам с малката си сестричка. Това може да е последният ми шанс да я накарам да се изчерви. — Той се засмя шумно, толкова неафектиран, колкото обикновено от сериозната атмосфера.
Оказа се, че всъщност са останали доста хора, с които още не съм танцувала и това ми даде шанс наистина да се стегна. Когато Едуард ме поиска отново открих, че чекмеджето с Джейкъб беше затворено плътно. Когато обви ръце около мен бях способна от отприщя предишното си чувство на радост, сигурността ми, че всичко в живота ми беше на правилното място тази вечер. Усмихнах се и положих главата си на гърдите му. Ръцете му се затегнаха.
— Мога да свикна с това — казах.
— Не ми казвай, че си преодоляла проблемите си с танцуването?
— Танцуването не е толкова зле… с теб. Но си мислех по-скоро за това — притиснах се към него още повече — да не ми се налага да те пускам никога.
— Никога — обеща той и се наведе, за да ме целуне.
Беше сериозна целувка — напрегната, бавна, но ескалираща…
Горе-долу бях забравила къде съм, докато не чух Алис да вика:
— Бела! Време е!
Усетих кратък момент на раздразнение към прекъсването на новата ми сестра.
Едуард я игнорира; устните му бяха твърди срещу моите, по-настойчиви от преди. Сърцето ми запрепуска и дланите ми, положени на мраморния му врат, се изпотиха.
— Искаш ли да си изпуснете самолета? — поиска да знае Алис, вече точно до мен. — Сигурна съм, че ще имате великолепен меден месец на лагер в летището, чакайки друг полет.