Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— Много ми е жал за вас — изрече хладно тя. — Сега можете съвсем накратко да ми кажете какво искате или ако това не ви задоволява, да си отидете. Имам на разположение точно пет минути.
— Направете ги десет — ухили й се Фишер, — и не се ядосвайте толкова. Няма да ви губя времето, а може и да ви заинтересувам. Вие сте дъщеря на генерал Паул Бронзарт, нали?
— Да.
За бога, помисли той, това я улучи точно където трябва.
— Планирах да говоря с майка ви, но тъй като вие сте в Лондон, реших да се срещна първо с вас.
— Защо? — Пола се стараеше да успокои гласа си, а после постави ръцете си ниско под бюрото. Човекът имаше остър поглед, с който опипваше всичко, ловеше подробности и си ги натрупваше. Не можеше да разбере защо е нервна и защо ли пък той да не го забележи. — Не познавах баща си. Бил е убит по време на войната. По какъв повод провеждате това разследване?
Фишер взе бързо решение. Приятелят му от Интерпол в Бон бе наблегнал на следното: „Ако мръсникът е жив и се измъква от скривалището си, ще иде при дъщерята, ако изобщо отиде някъде. Майката се е омъжила повторно и няма да търси връзка с нея. Дъщерята може да се окаже ключът в цялата ситуация, ако въобще трябва да се търси нещо…“
— Проучването се провежда по искане на клиенти от германски произход. Не ми е позволено да съобщавам имена. Те искат да открият следите на баща ви.
— Но аз ви казах. Той е мъртъв. Убит в Русия през 1944.
— Мисис Стенли — изправи се Фишер, — нямам намерение да пробуждам някакви надежди у вас, но съществува малка вероятност той да е жив. Ще ми позволите ли да ви поканя на обяд и тогава да ви разкажа нещо повече. Това е дълга история, а вие разполагате само с пет минути.
Час по-късно те седяха един до друг в „Каприз“. Това беше любимият ресторант на Фишер. В заведението го познаваха всички и му предложиха маса в банкетната зала, в близост с един от големите театрални артисти, разположил се тук с приятели. Този факт предоставяше на Пола възможност да се разсейва. Първите минути, когато се срещнаха в бара, бяха доста трудни. Фишер бе опитал да се покаже разговорлив, но тя чувствуваше, че не е по празните приказки.
— Прекрасен актьор, нали? — подхвана Фишер. — Гледах го в „Отело“. Наистина, това беше най-великото нещо, което някога съм виждал на сцената. Вие гледахте ли го?
— Да — отвърна лаконично тя.
Бяха ходили заедно с Джеймс. Спомни си, че останаха много доволни. Не беше се сещала дълго време за Джеймс. Сега така много й се искаше и той да е тук. В човека, седнал до нея, имаше нещо, което я караше да се чувствува неудобно. Той беше твърд, дялан камък. Да, точно такъв беше. Тя усети това му качество, което досега й се изплъзваше. Беше с приятни маниери, привлекателен по някакъв недодялан начин, едновременно властен и с чувство за хумор, но основното в характера му бе твърдост и безцеремонност — човек, напълно различен от нейния свят. Нищо не би могло да я принуди да обядва с него освен фразата: „Има някаква малка възможност все пак да е жив“.
Беше превъзмогнала началния си шок — овладя ръцете си, — запали цигара и пламъкът на запалката в ръката й не трепна. Поиска за аперитив „Том Колинс“ и насочи вниманието си към изпълненията на големия артист. Седнал до нея, Фишер пиеше мълчаливо уиски със сода, оставяйки й на разположение достатъчно време да се отпусне. Изглеждаше бледа и напрегната и той искрено я съжаляваше. Учудваше се какво точно знае за баща си и усещаше инстинктивно от поведението й, че то не е много. Убит в Русия през 1944 — и толкоз. Фишер беше пропилял над досието на генерала в Бон два часа, като си бе взимал бележки, рови далеч в миналото му, разглежда стари фотографии. Много от тях изобразяваха бащата на момичето, чийто лакът сега допираше неговия. Облечен в блестяща униформа, с хубаво, изразително лице. Беше ли възможно тя да знае нещо повече от простия факт за ба-щата-воин, паднал в битките — не допускаше подобно нещо… Подаде й листа с менюто, като насочи вниманието й към специалитета на ресторанта.
— Как предпочитате, да се нахраним по-напред и после да поговорим по работата? Не виждам смисъл да пренебрегваме хубавата храна.
— Не съм много гладна. Бих предпочела още сега да поприказваме. Моля ви, кажете, мистър Фишер, какво означава всичко това?
— Преди да отговоря, мога ли да ви задам два въпроса? Не искам да настоявам, но ако знам доколко сте запозната с нещата, сигурно ще ми е по-лесно да ви обясня всичко. Майка ви се е омъжила повторно, нали?
— Да, наскоро след края на войната. Омъжи се за англичанин на име Риджуей. Той беше на квартира у дома. Едва си го спомням. По онова време трябва да съм била на около три и половина години. Не познавах баща си. Той воюваше някъде.