Чаровникът, който я укроти
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: reid family #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чаровникът, който я укроти». Краткое содержание книги:
Рейфиъл Лок е най-желаният и чаровен мъж в лондонското общество. Той се обзалага с приятеля си Мактавиш, че ще преобрази капризната Офелия в мила и покорна жена, която ще бъде идеалната съпруга.
Но как?
Като я отвлече в провинциалното си имение и й покаже колко неприемливо е поведението й. Само че докато провежда ежедневните „уроци“, той започва да усеща необяснимо привличане към опърничавата си пленница…
Разточителство беше да обзаведеш такава огромна къща, особено когато ще живееш в нея самичък няколко седмици през годината. Бе чувала, че семейство Лок е много богато и сигурно беше така. Не че това имаше някакво значение. Доколкото зависеше от нея, прекият наследник на цялото това богатство можеше да се задави с парите си.
Вече не можеше да се сдържи да не погледне навън. Отиде до най-близкия прозорец, дръпна завесите и се взря в падащия на парцали сняг. Земята беше покрита с плътен снежен юрган.
— Прекрасно — възхити се тя.
Сейди отиде при нея да се порадва на гледката.
— Знаех си, че ще ти хареса.
— Поне скрива грозния пейзаж.
— Готвачката каза, че тук е много красиво, когато пиренът нацъфти. Можеш ли да си представиш поляни с пирен, докъдето ти поглед стига?
— Сигурно наистина е хубаво — съгласи се Офелия, въпреки че цветята въобще не я интересуваха.
— Ако продължи да вали така, утре ще си имаме дебел килим от чисто бял сняг — предрече Сейди.
— Мислиш ли? — развълнува се момичето.
— Дори може да се задържи за известно време, защото сме достатъчно далеч на север. Нищо чудно през нощта да продължи да вали. Да ти приготвя ли по-топли дрехи?
Камериерката я познаваше добре. Офелия обичаше да върви в прясно натрупалия сняг, стига той да е достатъчно дълбок, за да скрива калната земя.
— По-добре ми разопаковай багажа сега — въздъхна девойката.
Снощи не беше позволила на Сейди да свърши тази работа, защото смяташе, че много скоро ще си тръгнат.
— Мисля, че поне няколко дена няма да си тръгваме — добави тя и попита: — Нали очите ми не са зачервени?
— Смяташ отново да се хвърлиш в битката, а?
Офелия не отрече, че се кани да се изправи срещу Рейфиъл. Сега емоциите й бяха овладени.
— Просто ми отговори.
Камериерката изцъка с език.
— И сама можеш да се видиш. Онова огледало не ти е враг.
— Сейди!
— Изобщо не са ти зачервени, което е много лошо. Няма да му навреди да разбере, че си плакала. Малко угризения на съвестта вършат чудеса с мъжете.
— Той знае — недоволно отвърна тя. — Но за да има угризения на съвестта, един мъж първо трябва да има съвест. Сигурна съм, че Рейфиъл Лок не знае що е това.
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
Макар да го търсеше, отначало Офелия дори не забеляза, че Рейфиъл е в салона и седи на едно канапе. Но завесите на дългата редица прозорци бяха дръпнати и девойката с удоволствие установи, че продължава да вали силно.
— По-добре ли се чувстваш? — попита я Рейфиъл.
Тогава тя го видя. Усмивката й се стопи. Той тъкмо оставяше настрана книгата, която четеше. Беше свалил жакета си, вероятно защото в камината пламтеше огън. Есмералда седеше на друго канапе. Салонът беше голям. Имаше три дивана и много удобни столове и кресла. По-възрастната жена кимна на Офелия.
— Добро утро, момиче, ако е още утро. Трябва да е по-късно, защото стомахът ми почва да стърже. Нали се сещаш, не ям закуска. Но понеже я пропускам, не мога да чакам твърде дълго за обяда.
Офелия се усмихна.
— В кухнята се вдига голям шум, тъй че вероятно няма да чакате още дълго, лейди Есме.
— Ъ? — не дочу Есмералда. — Ще им кажа да побързат, а после ще се преместя в трапезарията. Ще ме придружиш ли?
— След малко — отвърна девойката, стараейки се да не вика. — Трябва да си поговоря с племенника ви.
— Защо ли последното прозвуча злокобно? — пошегува се Рейфиъл, когато леля му излезе.
— Шегувате се, лорд Лок, когато в ситуацията няма нищо смешно.
— Изобщо не се шегувам, защото откакто сме пристигнали, ти само крещиш, държиш надути речи и се оплакваш.
— И има защо. Да не мислите, че ще ви благодаря, задето ме държите като затворничка?
Той изпусна многострадална въздишка, която й прозвуча доста престорено.
— Ела, седни. И ми казвай Рейф като всичките ми приятели. — Тя го погледна многозначително и той се изсмя. — И както всичките ми врагове. Не, сериозно ти говоря. Ако нямаш нищо против, аз ще ти казвам Фили. Колкото по-малко са официалностите помежду ни…
— Имам нещо против.
— Много лошо. Но както бях започнал да казвам, преди така грубо да ме прекъснеш…
— Даже много против — отново го прекъсна тя. Въпреки че не й се искаше да го дразни много, това беше нещо, от което нямаше да отстъпи, затова реши да се обоснове. — Фили беше моят прякор като дете, измислен от приятелите ми. Харесвах го, докато ги смятах за свои приятели, но след като ги разобличих, свързвам това име с лъжа и заблуда. Всеки път, щом го чуя, се сещам за тяхното предателство.