Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

— Какво има?

— Две минути. — И затвори телефона.

Станах от леглото. Надникнах през прозореца, като едва ли не очаквах да видя отново жената. Нямаше никой. Джинсите ми от вчерашния ден лежаха смачкани на пода. Обух ги. Нахлузих и горнището на анцуга през главата и заслизах надолу. Отворих входната врата и се озърнах навън. Иззад ъгъла се появи полицейска кола. Ригън шофираше, а Тикнър седеше до него. Май никога досега не съм ги виждал да пристигат с една и съща кола.

Знаех си, че не идват с добра новина.

Двамата напуснаха колата. Червата ми се преобърнаха. След провала с откупа се подготвях за това посещение. Бях стигнал дотам да отрепетирам в ума си как точно ще се случи — как ще ми нанесат словесния удар, как ще кимна, ще им благодаря и ще ги помоля да ме извинят. Бях упражнявал реакцията си. Знаех как точно ще приема новината.

Но сега, докато наблюдавах начина, по който Ригън и Тикнър се отправят към мен, тази самозащита се изпари. На нейно място се възцари паника. Тялото ми се разтрепери. Едва стоях на краката си. Коленете ми омекнаха и се подпрях на рамката на вратата. Двамата мъже вървяха в крачка, като в сцена от стар военен филм, в която офицерите пристигат в дома на майката с мрачно-тържествени физиономии. Тръснах глава, сякаш за да ги пропъдя.

Щом стигнаха вратата, влязоха едновременно.

— Искаме да ти покажем нещо — обяви Ригън.

Обърнах се и ги последвах. Ригън включи лампата, която осигури само оскъдна светлина. Тикнър пристъпи към канапето. Отвори лаптопа си и включи монитора, който го окъпа в синкава светлина.

— Направихме пробив — уточни Ригън.

Аз се приближих.

— Твоят тъст ни даде списък със серийните номера на банкнотите за откупа, нали помниш?

— Да.

— Вчера следобед една от банкнотите е била използвана в банка. Сега агент Тикнър ще ти покаже видеозаписа.

— На банката ли? — попитах.

— Да. Прехвърлихме записа от видеокамерата в неговия лаптоп. Преди дванайсет часа някой е занесъл стодоларова банкнота в тази банка, за да я развали на по-дребни. Искаме да изгледаш записа.

Седнах до Тикнър. Той натисна някакъв бутон и видеото се включи моментално. Очаквах черно-бял запис или лошо качество на образа със снежинки. Но записът не беше нито едно от двете. Беше заснет от висок ъгъл с изключително контрастни цветове. Някакъв плешив мъж разговаряше с касиерка. Звук нямаше.

— Не го познавам — казах.

— Почакай.

Плешивецът каза нещо на касиерката. Изглежда си разменяха непринудени шеги. Той вдигна някакъв лист хартия и й махна за довиждане. Към гишето се приближи следващият човек от опашката. Изпъшках на глас.

Беше сестра ми Стейси.

Обезчувствяването, за което копнеех, неочаквано изпълни тялото ми. Не зная защо. Навярно защото бях разкъсван между две противоположни емоции. От една страна — страх, че собствената ми сестра е извършила това. Собствената ми сестра, която обичах толкова много, ме беше предала. Но от друга страна, имаше надежда — вече имах надежда. Разполагахме с улика. И ако е била Стейси, не исках да повярвам, че тя би наранила Тара.