Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

С уважение, искрено Ваши.

След изтичането на една седмица, присъствието на полицията и ФБР започна да се разрежда. Тикнър и Ригън вече не наминаваха толкова често. Но взеха все по-често да си поглеждат часовниците, да си търсят извинения с телефонни разговори по други случаи. Аз, естествено, ги разбирах. Нямаше нови улики. Нещата започваха да утихват. Част от мен приветстваше възможността за малко отдих.

И тогава на деветия ден всичко се промени.

В десет вечерта започнах да се събличам, за да си лягам. Бях сам. Обичам семейството и приятелите си, но те съзнаваха, че ми е нужно да прекарвам известно време и сам. Всички си тръгнаха преди вечерята. Бях поръчал доставка от китайски ресторант и съгласно инструкциите на мама хапнах за сила.

Погледнах будилника до леглото. Ето откъде знаех, че часът беше точно 22:18. Хвърлих случаен поглед през прозореца, колкото да огледам двора. В тъмнината за малко да го пропусна — всъщност съзнанието ми не отчете нищо, — но нещо привлече вниманието ми. Спрях се и погледнах отново.

Там, на моята улица, като побит камък стоеше жена и се взираше в къщата. Само предположих, че се взира, не го знаех със сигурност. Лицето й се губеше в сенките. Беше с дълга коса — толкова можах да зърна от силуета й — и носеше дълъг шлифер. Беше пъхнала ръце в джобовете.

Просто стоеше там.

Не знаех какво да мисля. Разбира се, семейството ми присъстваше в новините. Репортери се отбиваха по всяко време. Огледах улицата и в двете посоки. Нямаше нито автомобили, нито репортерски коли, нищо. Значи бе дошла пеша, което не беше необичайно. Живеех в предградие. Хора се разхождат по всяко време, обикновено с куче или съпруг, или и с двете, но и сама жена на разходка едва ли можеше да предизвика земетресение.

Но защо се беше спряла?

Болезнено любопитство, допуснах аз.

Оттук ми се видя висока, но това до голяма степен бе предположение. Чудех се какво да направя. Полазиха ме тръпки от безпокойство. Грабнах горнището на анцуга си и го нахлузих върху пижамата. Същото сторих и с долнището. Пак надзърнах през прозореца. Жената замръзна.

Беше ме видяла.

Обърна се и бързо се отдалечи. Усетих как гърдите ми се стягат. Опитах се да отворя прозореца, но беше заял. Ударих го от двете страни, за да го разхлабя, и пробвах пак. Неохотно поддаде около два пръста. Наведох уста към отвора.

— Чакайте!

Тя ускори крачка.

— Моля ви, почакайте една секунда!

Вече се затича. По дяволите! Спуснах се след нея. Не знаех къде са ми чехлите, а за обувки нямаше време. Тревата гъделичкаше ходилата ми. Спринтирах в посоката, където бе изчезнала. Опитах се да я настигна, но я изгубих.

Когато се прибрах вкъщи, се обадих на Ригън и му съобщих за случилото се. Дори на мен ми прозвуча глупаво. Някаква си жена стояла пред къщата ми — голям праз. И Ригън не звучеше впечатлен. Успях да се самоубедя, че случката не означава нищо — просто любопитна съседка. Пъхнах се в леглото, щракнах телевизора и накрая затворих очи.