Като цвят по течението
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Като цвят по течението». Краткое содержание книги:
— Вашите ласкателства сигурно биха завъртели главата на всяка обикновена девойка, господин Торнтън. Ако бях такава, вероятно щях да съм преизпълнена с благодарност, но аз прекрасно знам колко окаяна изглеждам.
Резкият й тон накара Гейдж да въздъхне и най-сетне да покаже леко раздразнение.
— С времето ще разбереш, че винаги говоря истината, момиче. Не обичам лъжите.
— С времето, сър — отвърна му надменно Шимейн, — ще разберете, че аз не съм обикновено момиче.
Гейдж забеляза как руменината на бузите й се сгъсти и как цялото й тяло се изопва напрегнато, сякаш се подготвяше да понесе наказание за дръзките си думи. Той обаче се наведе лекичко над нея, за да прикове вниманието й, и прошепна своя отговор, загледан право в ококорените й очи:
— Повярвай ми, Шимейн, знам това и сега.
Неочакваното му признание напълно слиса Шимейн и отприщи порой от въпроси в ума й. Увереността й, че заселникът я е купил единствено заради сина си, внезапно изчезна. Да беше и казал направо, че са го привлекли женствените извивки на тялото й и по-точно гърдите й — единствената такава извивка, която не се бе стопила напълно по време на дългото гладуване, — сигурно нямаше да се почувства по-смутена.
Но като се сети колко твърдоглава може да бъде, счете, че ако иска да живее при този мъж, трябва да спечели одобрението му, а за тази цел не биваше да подминава собствените си недостатъци. Ако го ядосаше прекалено много, той съвсем не бе длъжен да я задържи. Можеше просто да я продадена първия срещнат. За нейно собствено добро изглеждаше наложително да покаже готовност за покорство. А ако заселникът таеше някакви непочтени помисли, щеше да се справя с тях, когато му дойдеше времето. Не беше нито разумно, нито честно да се настройва предварително срещу него.
— Нямам опит като слугиня, господин Торнтън — промърмори предпазливо Шимейн. — Несъмнено ще откриете, че понякога съм доста пряма. Може би дори нахална.
Погледът му, насочен право към лицето й, не трепна.
— Предпочитам да говориш това, което мислиш, Шимейн, отколкото да се боиш от мен.
Не по-малко изненадана и от този му отговор, тя промълви смирено:
— Имам много недостатъци, сър, и един от тях е, че съм доста избухлива. Боя се, че в това отношение много приличам на баща си.
Гейдж й отвърна с предупреждение:
— Постепенно и ти ще опознаеш моите настроения, Шимейн. Понякога може да ти изглеждам като истинско чудовище. Но не бива да се страхуваш от мен. Няма да те бия.
— За мен е облекчение да разбера това, сър — отговори Шимейн с искрена усмивка.
— Хайде тогава — пое ръката й той, загледан в облаците, които се трупаха, все по-заплашително над главите им. Бурята щеше да се извие всеки миг. — Ще се измокрим до кости, ако продължаваме да стоим тук.
С това Гейдж я повлече през кея, подминавайки хората и дървените палети, сякаш без да ги забелязва. Вървеше бързо, с широки крачки, като че ли го чакаше някаква неотложна работа. Изобщо, не приличаше на човек, който има навика да си губи времето в празни приказки или занимания. Притежаваше сила и енергия и не ги пилееше на вятъра. В бързината си да се прибере у дома, преди да е завалял дъждът, той явно въобще не обръщаше внимание, че робинята му се задъхва и не смогва да върви в крачка с него.
Дългият престой в карцера на кораба бе изтощил напълно силите на Шимейн. Още преди да стигнат до края на пристана, краката й започнаха да се огъват и заплашваха напълно да й изневерят. Усетила, че погледът й се замъглява, а хората и сградите се завъртат шеметно покрай нея, тя се спря и изнемощяло помоли господаря си за кратка почивка. Когато той я пусна, Шимейн залитна и се вкопчи в най-близкия стълб, дирейки опора, като затвори очи и отчаяно се замоли да дойде на себе си, да издържи.
Гейдж забеляза, че ръката, притисната пред устата й, трепери и че лицето й е пребледняло, и едва сега си даде сметка, че прислужницата му не се преструва, че всеки миг може да припадне.
— Зле ли ти е? — попита той, като пристъпи към нея.
За да не наруши и без това крехкото си равновесие, Шимейн вдигна предпазливо поглед, без да очаква, че ще го открие толкова близо до себе си. Внезапно стомахът й се преобърна и трябваше да напрегне цялата си воля, за да не повърне.
— Момент само да си поема дъх — помоли тя с измъчен шепот. — Ще се оправя. Сигурна съм, че ей сега ще ми мине.
Гейдж погледна хлътналите й бузи и неудържимото треперене на тънките й ръце. Започваше да се досеща за причината.
— Кога си яла за последен път?
Въпреки че студеният вятър продължаваше да изсмуква силите й и да вцепенява ума й, Шимейн отчаяно се бореше да не изпадне в несвяст.