Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
— Ама наистина си няма мярка на устата — погледна извинително към непознатия Юлия.
Пушачът от телевизията повдигна рамене и каза неопределено:
— Вие си знаете… — Тарикатът явно разбираше, че за да си свърши работата, вкарваше хора в нарушение на някакви правила. Но искаше да си свърши работата!
— Няма ли да ме попиташ защо ти предлагам да скочиш? — погледна пак към мен Юлия.
— Защото съм добър и ти знаеш, че ще се оправя, каквото и да стане. А скокът просто трябва да бъде направен. И заснет. Така ли е?
— Добър си — промърмори Юлия. — Остава да кажеш, че си и скромен!
— Скромността краси посредствените. Тия, които или нищо не могат да правят, или не могат да се накарат да правят даже това, което могат да правят… — поясних аз.
— За Нова година се заснема детски филм — спокойно, сякаш въобще не сме си разменяли реплики, обясни Юлия. — По сценарий дядо Мраз трябва да скочи с парашут. Хората много бързат и днес трябва да бъде заснет епизодът.
— Знаеш ли какви радости могат да ти се случат, ако вождовете от отдела разберат при какви условия е извършен скокът? А те със сигурност ще разберат. В аероклуба е пълно с твои колеги, които за едното потупване по рамото от шефска ръка са готови не само информация да дадат. А и магарето под опашката да целунат.
— Млък! Никакви радости няма да ми се случат! Отгоре дадоха благослов да съдействаме на мероприятието, като си отваряме очите на четиридесет и четири.
— Аз пък си помислих, че този норматив се е родил в твоята глава.
— Началниците мислят винаги по-мъдро от подчинените си — обобщи Юлия. — Посмей да го отречеш! А аз съм ти началник. Бягай да си прескатаеш парашута.
Парашутът въобще не се нуждаеше от прескатаване, но нямаше мърдане. Пред особено отговорни скокове трябваше да бъде прескатан и то по-така… Никой не можеше да обясни с точна дума или фраза съдържанието на това „по-така!“ На кого би му минало през ума да скатава парашута си тъй, че да не се отвори?! Но имаше и случаи „по-така…“
Това беше сакрален лаф от лексикона на боговете-началници…
Докато избутвахме двуплощника от хангара, вятърът така го подпря, че за малко да го обърне. Но бяхме взели мерки — двама почти висяха на поветреното крило. При излитането машината отлепи на метри от началото на пистата.
В пътническата кабина се бяха качили освен оператора още двама от телевизията и двама от нашите. Привързахме оператора с колан до вратата и го оставихме да се занимава с камерата си.
Стоях до един от илюминаторите и гледах към бързо отдалечаващата се повърхност на земята. Бяхме затънали в сивия, размесен с леки облачни вълма въздух. Излишно е да казвам, че тази универсална сивотия не се отразяваше добре на настроението ми. Но се стремях това да не ми личи. Дядо Мраз трябва да бъде олицетворение на весел безгрижник.
Червеният костюм ме правеше тромав и дебел. Вместо каска ми бяха поставили шапка с пискюл, завързана със здрав, опънат под челюстите ластик. Знаех, че при отделянето брадата ми ще хвръкне, но не успях да убедя в това тия от телевизията. Гримьорът ме погледна с чувство на превъзходство и разказа два епизода, които недвусмислено илюстрираха, че е жесток професионалист. И както каже, така става…
На осемстотин метра отворих вратата. Огледах се. Насреща, мътни и студени, прозираха мъхнатите като гъсеници склонове на Витоша. Някъде над нея бледо жълтееше анемичният слънчев диск.
Когато минахме над пясъчния кръг, пуснах хартиена лента с тежест — прострелка, която трябваше да ме ориентира за относа на вятъра. След две-три минути тя падна върху първите къщи на града. Очакваше се. Наистина трябваше да си отварям очите на четиридесет и четири. Понякога даже началниците могат да бъдат прави…
Трябваше да скоча над определена, подсказана ми от хронометъра и прострелката точка. Далеч, много далеч от летището. За да ме докара вятърът обратно. И през време на снижението да маневрирам по една въображаема, често пъти интуитивно напипвана линия, която да ме доведе до спасителната пясъчна площадка.
Изнервяща работа…
При отделянето от самолета брадата се отлепи и изфуча някъде над мен. Но шапката се задържа на главата ми. Изчаках няколко секунди и дръпнах ръчката. Куполът се напълни нормално. За сериозните неща старците се разбираха — Дядо Боже помагаше на Дядо Мраз.
Силният вятър тресеше купола. Налагаше се ту да се обръщам срещу посоката на движение, ту да подпирам странично, ту да тръгвам по посока на центъра. Усещах, че се справям добре, но резултатът щеше да стане ясен чак при приземяването.