Бялата зима на аристократите

Бях обещал на Барбара да я заведа до катедралата. В тоя ден храмът, огромен и неподатлив на времето, привличаше с уюта си.

Обичах „Александър Невски“. Понякога идвах привечер тук. Обикновено заставах пред най-лявата икона на левия кораб. От нея ме гледаше възрастен мъж. Умен, сериозен. Затруднявам се да продължа с определенията. Добър? Да! Но не добряк. Добротата при него беше философия — така трябва да се отнасяш към човека, дошъл при теб, за да потърси съпричастността ти. Стоях пред него като пред баща.

Свети Методий. Единият от двамата братя, поставили основите на славянската култура. Живял наистина на земята. Не го възприемах абстрактно, като светец. А като по-възрастен, на когото можеш да се довериш. Художникът го беше приближил до хората. А аз го бях приел и му вярвах.

Вървяхме с Барбара в сумрака, но тъмнината не ни притискаше. Поради неприветливостта на деня даже светлината, която проникваше през многобройните прозорци и мозайки, изглеждаше някак уморена. Но времето не се отразяваше на настроението ни. Между нас постепенно се изграждаше някакъв съвместен свят. Усещах го.

— Непривично ми е — каза тихо тя. — Къде са пейките?

— Изнесли са ги за боядисване. — И понеже ме погледна поучудено, добавих: — В католическия вариант Бог е по-суров и дистанциран към хората. Но пък ги допуска да сядат в храма му. При нас е обратното. Ние търсим близост, на моменти даже фамилиарничим досадно с него. Затова той е взел мерки. Държи ни прави, поне в храма.

Движехме се бавно, разглеждайки фреските с библейските сцени. Умишлено я насочвах към своя ъгъл. Исках да видя дали ще реагира на погледа на моя светец. Отначало тя го подмина, но после очите му все пак я спряха. Загледа се в тях. Погледна към мен и се усмихна. Да, между нас нещо се изграждаше.

Имах някакъв опит в отношенията си с жените. Сега постепенно започвах да разбирам дълбоката и уплътнена същност на любовта. Дума, която употребявах обикновено с ирония.

В предверието, пазейки се от течението на външната врата, ни дебнеше Раб Пепо. Тарикат със смирено-лукаво изражение на уличен джебчия. Понякога той привързваше единия си крак в панталон с широк крачол и се появяваше в ролята на отчаян, сакат човек. В други дегизировки беше сляп или глух. Понякога — сляп и глух едновременно. Боклук, ама усетлив. Умееше да свири на тънката струнка на човешкото състрадание. Трябваше да се взреш по-надълбоко в тия очи, за да видиш ехидното, насмешливо презрение, което се спотаяваше в дъното им. Може би затова той криеше изражението си и обикновено гледаше смирено в пода.

Раб Пепо ми смигна съзаклятнически и подхвърли:

— Сваляме вносни гаджета, а?

— Защо се изразяваш в множествено число? Със свалка се занимавам само аз. Ти просто зяпаш и завиждаш…

Раб Пепо въобще не се обиди. Той вероятно въобще не познаваше чувството на истинска обида. Но за сметка на това в арсенала на тарикатлъците му сигурно се съхраняваха поне десетина нюанса на засегнатото християнско сърце. Чувствително сърце на човек с мисия — да отваря очите на грешниците и да ги кара да се чувстват виновни. А после да им посочва един лек вариант за отръскване от греховете — като пускат по някоя пара на тия, които клечат пред храма.