Черният Олшански замък

Прочетох четирите евангелия и деянията на апостолите, а също и посланията им, започвайки от посланието на Яков и завършвайки с посланието до евреите. Оставаше само апокалипсисът на Йоан Богослов и неуместно лепнатия до него „Статут“, също с „послания“, но този път до светските властници.

Нищо!

Поне някаква следа, някаква догадка!

Накрая започнах да мисля, че грешим с този текст. Най-лошото е, че и Марян започваше да мисли така. През тези дни на два пъти се отби и ние се взирахме в текстовете, докато ни заболяваха очите, до затъпяване, прехвърляхме хипотези и още начаса ги изоставяхме. Единственото, в което „се придвижихме“ напред, беше актът за изчезването на княгиня Олшанска, отпечатан в „Актове, издадени от археографската комисия…“

— А какво ще ни даде това? — запитах аз.

— Може пък…

— По-хубаво риба да ловим, отколкото да се занимаваме с изследвания…

— Има време. Още малко. Дори по езерата ледът почти се е стопил.

И отново седяхме до посиняване над книгата и над копието, а Марян мърмореше:

— То пък сме едни Холмсове… Пинкертоновци… Поанкаре… Станкевичи16… Мегре…

През онзи кишав, пронизващо студен мартенски петък — май беше двайсет и девети март — пак не можахме да стигнем до нищо.

— Дори пророк Наум нищо не би измислил — кипна най-сетне Пташински.

— Хайде, хайде. Нима ние двамата сме по-глупави от него.

Излязох да го изпратя. Беше ми криво заради собствената ми безпомощност.

— Като слепи кутрета сме — рече Марян.

Пред нас по стълбището слизаше интересният младеж, съседът на Лигановски. И този път изнасяше кофата с боклук. Откъде ли го събира толкова много?

— Ето такъв боклук ни пълни главите. Изхвърлим ли го — ще остане само празна кратуна.

— Може би наистина трябва да зарежем всичко и да почнем отначало — обадих се аз. — Може би работата да не е в текста? Може нещо да е изстъргано? Или същността да не е в смисъла, а в обвивката? В самото съществуване на книгата?

— Ще трябва да проверим. Още утре.

Спряхме се до павилиона за цигари. Купих си кутия БТ, Марян с виновна усмивка поиска пакет „Шипка“.

— Зарежи ги, Маряне — обадих се аз. — Право ти казвам, зарежи ги.

— Проклета слабост! Е, само по една-две на ден.

— На ваше място нямаше да пуша — поучително заяви „бригадирът Жерар“. — Ето вашият приятел колко е як, не искам да ви сравнявам с унгароки кон, другарю Космич. Но и него бих го посъветвал да не пуши. Капка никотин убива кон за ваше сведение.

— Аз не съм кон — отвърна Пташински.

— Виждам. Погледнете си ноктите. Синеят се.

И внезапно се развихри… Извади металическа кутийка от джоба.

— Искате ли да ви намеря емфие вместо тези боклуци? Ще го миришете. Аз самият го стривам.