Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
През следващите пет дена изкупвах греховете на „пиянственото си глумление“. Работих, без да си давам дори минута почивка.
Не ми се вярваше само ценността на старата книга да е предизвикала тази обсада около Пташински, всичките тези обаждания, сенки под прозорците му и тям подобни. Бях почти сигурен, че разгадката е някъде в самия текст: че има нещо дописано в белите полета, някакъв надпис, умело скрит в плетеницата на орнаментите, нещо друго. Затова търсех. Слепешката, защото не знаех какво търся.
Много пъти през живота си бях чел евангелието, една от най-хубавите (ако не най-хубавата) истории, измислени от човечеството през цялото му съществуване. Беше ми приятно да го чета и сега, да размишлявам върху отделни пасажи, да си ги представям. И все пак не ми бе тъй приятно, както преди. Макар и да четях едва ли не сричка по сричка, търсех друго. Така човек, щом зърне първата гъба, веднага забравя за пеещата хубост на дивната лятна гора.
Така се движех по текста, забил нос в земята. Без всякаква друга полза, освен морална. Пък и тя бе от друг характер, защото проследявах текста, а не четях.
Понякога ми минаваше през ум, че е кощунство да се крие нещо в такъв текст, а за човек от средните векове (стига само скритото да е от него) — не е просто кощунство, а нещо, граничещо с ерес, с погубването на тялото и на безсмъртната душа. Ако е така, тайната ще е от изключителна важност или пък… този човек не е вярвал нито в бога, нито в дявола, нито в тогавашните закони.
Прочетох четирите евангелия и деянията на апостолите, а също и посланията им, започвайки от посланието на Яков и завършвайки с посланието до евреите. Оставаше само апокалипсисът на Йоан Богослов и неуместно лепнатия до него „Статут“, също с „послания“, но този път до светските властници.
Нищо!
Поне някаква следа, някаква догадка!
Накрая започнах да мисля, че грешим с този текст. Най-лошото е, че и Марян започваше да мисли така. През тези дни на два пъти се отби и ние се взирахме в текстовете, докато ни заболяваха очите, до затъпяване, прехвърляхме хипотези и още начаса ги изоставяхме. Единственото, в което „се придвижихме“ напред, беше актът за изчезването на княгиня Олшанска, отпечатан в „Актове, издадени от археографската комисия…“
— А какво ще ни даде това? — запитах аз.
— Може пък…
— По-хубаво риба да ловим, отколкото да се занимаваме с изследвания…
— Има време. Още малко. Дори по езерата ледът почти се е стопил.
И отново седяхме до посиняване над книгата и над копието, а Марян мърмореше:
— То пък сме едни Холмсове… Пинкертоновци… Поанкаре… Станкевичи16… Мегре…
През онзи кишав, пронизващо студен мартенски петък — май беше двайсет и девети март — пак не можахме да стигнем до нищо.
— Дори пророк Наум нищо не би измислил — кипна най-сетне Пташински.
— Хайде, хайде. Нима ние двамата сме по-глупави от него.
Излязох да го изпратя. Беше ми криво заради собствената ми безпомощност.
— Като слепи кутрета сме — рече Марян.
Пред нас по стълбището слизаше интересният младеж, съседът на Лигановски. И този път изнасяше кофата с боклук. Откъде ли го събира толкова много?
— Ето такъв боклук ни пълни главите. Изхвърлим ли го — ще остане само празна кратуна.
— Може би наистина трябва да зарежем всичко и да почнем отначало — обадих се аз. — Може би работата да не е в текста? Може нещо да е изстъргано? Или същността да не е в смисъла, а в обвивката? В самото съществуване на книгата?
— Ще трябва да проверим. Още утре.
Спряхме се до павилиона за цигари. Купих си кутия БТ, Марян с виновна усмивка поиска пакет „Шипка“.
— Зарежи ги, Маряне — обадих се аз. — Право ти казвам, зарежи ги.
— Проклета слабост! Е, само по една-две на ден.
— На ваше място нямаше да пуша — поучително заяви „бригадирът Жерар“. — Ето вашият приятел колко е як, не искам да ви сравнявам с унгароки кон, другарю Космич. Но и него бих го посъветвал да не пуши. Капка никотин убива кон за ваше сведение.
— Аз не съм кон — отвърна Пташински.
— Виждам. Погледнете си ноктите. Синеят се.
И внезапно се развихри… Извади металическа кутийка от джоба.
— Искате ли да ви намеря емфие вместо тези боклуци? Ще го миришете. Аз самият го стривам.
16
Станкевич — известен следовател и съдия от белоруското средновековие (разследвал например делото на Марина Достоевска-Карлович през 1607 год.) — Б.а.