Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Нервите ми са изопнати от неизказаните думи, когато най-сетне Соня нарушава мълчанието.
— Не бива да отиваш толкова далече, Лия.
Втренченият й поглед е отправен в далечината, сякаш не е казала абсолютно нищо.
Внезапно ме обзема силен гняв.
— Кажи ми как измерваш това „далече“, Соня? Може би ще ме научиш как да определям разстоянията, когато посред нощ се отделям от тялото си?
Тя мълчи известно време, а профилът й е чист и красив като на мраморните статуи, които скицираме в „Уиклиф“.
— Да, сигурно е доста объркващо. Ако никога досега не си го правила — мърмори под носа си тя.
— Ако никога… Ами да, наистина не съм го правила досега! — Спирам и я дърпам за ръката, за да спре и тя. — Почакай! Нима искаш да кажеш, че ти си го правила?
Тя ме поглежда в очите, свива рамене и освобождава ръката си. Обръща се и продължава да се изкачва нагоре към езерото. Бързам да я настигна и когато се изравнявам с нея, едва дишам.
— Няма ли да ми отговориш?
Тя въздъхва и без да спира да върви, хвърля поглед към мен.
— Да, правила съм го, разбра ли? И преди съм го правила. Правя го още от дете. Някои хора го правят, без да го съзнават, мислят си, че сънуват. Други могат да го правят, когато си поискат. Всъщност мнозина. Във всеки случай голям брой от хората в моя свят.
Казва го, сякаш двете не вървим една до друга и не стъпваме върху същата тази земя, сякаш тя заема някакво място във Вселената, което е невидимо и недостижимо за мен.
— В твоя свят ли? Какво имаш предвид?
Тя се смее.
— Нима не принадлежим на различни светове, Лия? Ти живееш в огромна къща, заобиколена си от семейството си и от нещата, които са ти скъпи на сърцето. А пък аз обитавам малка къщичка, управлявана от госпожа Милбърн, компания ми правят други спиритисти и хора, които ми плащат, за да им описвам неща, невидими за тях.
Думите й ме карат да се засрамя.
— Аз… Извинявай, Соня. Не мислех, че това не е домът ти, че онази жена… госпожа… ъ-ъ-ъ, госпожа Милбърн не ти е… родственица.
Дори по профила й отгатвам, че очите й горят от гняв.
— За бога! Не ме съжалявай! Аз съм напълно доволна от живота си!
Ала в гласа й няма задоволство. Наистина.
Най-после стигаме върха — онзи вълнуващ миг, в който стъпваме най-отгоре и който неизменно ме кара да се чувствам така, сякаш съм стъпила на небето. Въпреки всичко, случило се тук, не е възможно да остана равнодушна пред великолепната гледка.
— О! Не знаех, че тук има езеро!
В гласа на Соня се чете благоговението на дете и аз си казвам, че тя сигурно не е много по-голяма от мен. Искрено се наслаждава на гледката — езерото, което блести под нас, дърветата, които се полюшват на вятъра, тъй тих за сезона.
— Добре е скрито. Всъщност и аз не идвам често тук.
„Защото майка ми падна от тази скала, мисля си аз. Защото потрошеното й тяло лежеше върху скалите, о които се плиска езерото. Защото просто не мога да го понеса.“
Посочвам към големия камък по-далеч от ръба на скалата.
— Да седнем ли?
Тя кима с глава, безсилна да отмести поглед от мамещата вода под краката ни. Сядаме една до друга на камъка, краищата на полите ни се допират над прашната земя. Имам въпроси. Ала не мога да проникна в същността им, те наподобяват тъмни сенки, които се носят по повърхността на съзнанието ми.
— Знаех, че ще дойдеш — изрича го простичко, сякаш съм длъжна да знам какво има предвид.
— Какво? Какво искаш да…
— Вчера. На сеанса. Знаех, че ще си тъкмо ти.
Клатя глава.
— Не разбирам.
Тя ме поглежда право в очите така, както само Алис умее да го прави. Сякаш ме познава добре.
— Напоследък, колчем се захвана да правя сеанс и затварям очи, единственото, което виждам, е лицето ти. Лицето ти и… така де, доста странни неща, които обикновено не виждам.
— Но нали едва вчера се срещнахме за първи път? Как е възможно лицето ми да се явява в твоите… видения?
Тя се вторачва в езерото.
— Според мен има една-единствена причина за това… Една-единствена причина, поради която виждам тъкмо теб, поради която ти дойде при мен.
Тя извръща глава от езерото, поглежда надолу и докато сваля ръкавицата от лявата си ръка, отбягва погледа ми. Оставя я в скута си и дърпа ръкава на роклята, за да открие китката си.
— Това е причината, нали? Причината се крие в белега?
Той е там. Същият кръг, пълзящата змия.