Докато смъртта ни раздели

Следвах стрелките, слизайки надолу към мазето. Беше една от онези сиви и студени бетонни стълби, по каквито човек има чувството, че слиза в катакомба. По протежение на стената отдясно бяха изрисувани множество плътни стрелки със същата червена боя, както първите. На човек не му трябваше много фантазия, за да намери пътя към клуба.

Минах покрай доста мазета, всички от които заключени с невероятно големи катинари, и най-сетне стигнах до желязна врата, на която се мъдреше словосъчетание за „добре дошли“: „Скривалище М. Клуб. Младежки ръководител.“ Отворих я и влязох.

Озовах се в ниско помещение с бетонни стени, мебелирано с прости, но солидни мебели от дърво: дълга маса с дълги пейки, няколко табуретки и виенски столове. Стените бяха украсени с фотографии на поп звезди, на футболисти, на влюбена двойка, обляна от светлината на залез, и на Пер Клепе9. Не ми стана съвсем ясно защо и той виси там, но изглежда, служеше като мишена за стрелба със стрели: портретът му беше продупчен на много места като бюджета на общината.

В един ъгъл по-нататък видях старо кафяво-черно пиано, а на една от стените беше написано със самосветеща боя: „Хвърлете цигарата, отдайте се на китарата.“ Ама че поезия!

В най-вътрешната част на стаята съзрях дървена врата — открехната, а през пролуката се процеждаше ярка светлина. Отидох до вратата и почуках.

Чу се глас:

— Влезте, моля.

Изпълних молбата.

Попаднах в много малка канцеларийка, облицована в бяла ламперия и с жълто-кафяво бюро, май купено на разпродажба. На стената висеше голям календар, на който се виждаха всички месеци на годината. Някои дати бяха отбелязани с кръгчета и квадратчета в различни цветове. Голям плакат изобразяваше заснежен планински връх, заснет през клоните на червеникавокафяв бор. Имаше и тясна лавица за книги, отрупана със справочници, списания, фотокопия на циркулярни писма и няколко стари комиксови списания. На бюрото бе поставена стара пишеща машина „Ремингтон“ от началото на нашия век — дали за украса или за работа, не можеше да се разбере.

Мъжът, седнал зад бюрото, ме гледаше с големи тъмнокафяви очи. Независимо, че едва бе минал трийсетте, по темето му нямаше нито един косъм. Тънки, руси и завити кичурчета се спускаха само над ушите и тила му. Това му придаваше малко смешен вид.

Устата му имаше същото тъжно изражение като очите. Обграждаха я с траурна рамка тъмни мустаци. Облеклото на младежкия ръководител се състоеше от кафяв пуловер с висока яка и зелени кадифени панталони, а когато стана прав, забелязах, че е доста пълен. Той ми протегна ръка.

— Предполагам, че сте Веум?