Лавандулови нощи

А на всичкото отгоре беше спала така прекрасно, както никога досега в живота си. Заедно с това момченце Лоран бяха изтикали леглото от лятната съборетина на поляната, с общи усилия го издърпаха там, където слънцето проникваше през клоните и върху белия чаршаф се образуваше разкошна сянка. После Лоран си тръгна с петдесетте франка — не особено доволен, но не и толкова отчаян, колкото беше преди. Изабел си извади кашмиреното одеяло от колата и се уви в него. Чувстваше се като в рая. С полюшващите се прасковени клони над нея, обгърната от свеж, приятно ухаещ въздух, не й трябваше много време, за да потъне в сън.

До момента, в който не я събуди от пронизителното иззвъняване на телефона и не погледна право в чифт разгневени зелени очи, тя спеше дълбоко и без да сънува.

— Намирате се в частна собственост — ръмжеше устата под гневните зелени очи. — Частна! — И понеже тя не отвърна нищо, той продължи: — Изобщо говори ли ви нещо понятието частна собственост?

На Изабел й падна камък от сърцето. Слава богу, това не беше изнасилвач или разбойник, а само собственикът на това очарователно парченце земя. Вероятно бащата на Лоран.

Тя си поотдъхна и дори опита да се усмихне. Какво недоразумение.

— Не ми се хилете така тъпо — изрева мъжът. — Ако сте прочели в своя пътеводител, че провансалците са гостоприемни и приветливи хора, значи сте попаднали на погрешна информация. Ние не се шегуваме, когато става въпрос за частната ни собственост.

„Личи си“, искаше да каже Изабел, но мъжът се извърна от нея.

— Мадлен, как се казва „частен“ на немски?

— За съжаление учила съм само английски и испански — отговори младата жена, обута в ботуши за езда, която очевидно се казваше Мадлен.

На Изабел й приличаше на излязла от рицарски филм. Тя стоеше до запотения снежнобял кон, който се беше втренчил в таблата на леглото откъм главата, и до един прекрасен кафяв жребец и сякаш й беше забавно. Тъмните й къдрици бяха вързани на тила в чаровен безпорядък. Тесният панталон за езда и плътно прилепналата тениска подчертаваха издължената й и все пак нелишена от извивки фигура. Хубава гледка.

Видът на собственика на парцела, така както стоеше със скръстени ръце пред леглото и я наблюдаваше ядосано, съвсем обезкуражи Изабел, че от това може да излезе нещо добро.

— Do you speak English?9 — попита Мадлен. Изабел предположи, че това е майката на малкия Лоран.

— Амм, yes10 — Тя отдавна се беше изправила и провесила крака от ръба на леглото.

Положението на слънцето показваше, че е спала по-дълго, отколкото си мислеше, беше късно следобед или привечер и тя трябваше да продължи пътя си, ако още искаше да си намери вечеря и стая за нощуване.

— Интересува ме как сте се сдобили с това легло — каза Мадлен на английски. — И защо.