Лавандулови нощи
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лавандулови нощи». Краткое содержание книги:
Златистата привечер нахлу в тясната стая с двете разположени отляво и отдясно на вдлъбнатия прозорец легла на два етажа, мивка, гардероб и практично сложена от вътрешната страна на вратата закачалка.
На Изабел й се стори като в казарма.
— При Жур е много по-добре — каза Корин ле Бер. — Там стените са боядисани, има пердета и картини по стените. И мебели, които си заслужават наименованието.
— Възможно е. Но помислете за кучето — отвърна Изабел.
Тя пристъпи към прозореца. Гледката беше впечатляваща. Погледът обхващаше както сякаш неопитомения, пролетно зелен гъсталак, така и симетрично подредените тераси с овощни дървета. В далечината над върховете на дърветата се издигаха няколко покрива и една църковна кула, сигурно това беше селото, в което попита за стая. Малка рекичка — Волон? — лъкатушеше надолу на около петдесет метра, където после се разширяваше и се превръщаше в блестящо зелен речен завой, вероятно Дюранс. Прорязаните от светлосиви скали планински склонове на отсрещния бряг бяха порозовели от залеза и отдалеч приличаха на алпийски възвишения. Изабел се сети за ски лифта, покрай който беше минала.
— Има още три такива стаи, съответно с изглед към реката или към вътрешния двор. — Корин ле Бер сви рамене. — За съжаление и в другите помещения не е по-уютно оттук. Погледнете тези легла. Те са от следвоенно време, а матраците може да са по-стари. Мисля, че идеята е откачена, за всеки случай малко по-добра от идеята на Лоран с лятната вила.
— Но гледката сама по себе си е безценна — въодушеви се Изабел.
— Да, така е. Там, най-отзад, може да се види знакът Де Лур — обясни Корин и посочи към планината. — Почти две хиляди метра е. Е, поне хиляда и осемстотин със сигурност.
— Ще наема стаята — каза Изабел, обърна се настрани и погледна Корин ле Бер право в невероятно зелените очи. — Колко ще искате за нея?
— Нямам представа. Трябва да попитам Жур как вървят наемите. Някак си ми е неудобно да ви искам пари.
— Защо? Нали вече наех легло от вас.
Зад тях се чуха леки, бързи стъпки, външната врата рязко се отвори и момченцето Лоран затрополи в коридора.
— О, това сте вие! — Той подаде къдравата си глава в стаята и заоглежда Изабел със смесица от радост, че я вижда, и голяма недоверчивост.
— Здравей, Лоран. — Изабел му се усмихна успокояващо.
— Лоран, нали познаваш госпожица…? — Корин погледна въпросително Изабел.
— Теген — подсказа тя.
Беше мило, че така упорито я наричаше „госпожица“. По някаква причина не й се искаше да му обяснява, че в нейния случай „госпожа“ е по-правилното обръщение. Още повече, че на нейните двайсет и осем години изглеждаше достатъчно млада, за да не съобрази човек, че може да има съпруг.
— Госпожица Теген. Толкова й харесало леглото на леля Жермен, че поиска да види останалата част от „Ринкинкин“ — продължи Корин. — И понеже кучето на Жур било ужасно шумно и на всичкото отгоре — хапещо, решила да наеме тук стая в крилото за гости.
И без това големите кръгли очи на Лоран станаха още по-големи и по-кръгли. Дори за минута не си бе помислил, че може да се наеме крилото за гости! Преди да се сети за лятната вила, беше обмислил всички възможности за други квартири: таванът над конюшнята, празният хамбар на улицата и дори розовата оранжерия на баба си. Но съвсем беше забравил крилото за гости. А тук имаше всичко необходимо на един турист: ток, течаща вода, тоалетни, дори малка кухничка. Лоран почти се ядоса. Само ако беше помислил малко повече! Сега вуйчо Корин поемаше ролята на наемодател и цялата идея щеше да е негова!
Той издаде нацупено долната си устна.
— Тъкмо си говорим за цената — каза вуйчо му. — Дали можеш да ни помогнеш, защото аз не се ориентирам много добре.
— През лятото Жур вземат двеста и десет франка за двойна стая със закуска. На човек. — Лоран беше изкопчил информацията вчера от приятеля си Анри.
— Доста солено, предвид хапещото куче, което имат — рече вуйчо Корин и се усмихна лукаво.
Лоран отново издаде долната си устна.
— На тяхно място и аз бих я дал по-евтино.
— Да, знам. Затова те попитах. В крайна сметка нали госпожица…?
— Теген — отново подсказа услужливо Изабел.
— … госпожица Теген е твоя наемателка. Чух, че доходите от наема ще отидат за някакъв мравоядец?