Лавандулови нощи

Корин ле Бер беше мъжът на мечтите й още преди двайсет години, когато Мадлен, точно след като навърши дванайсет и още беше плоска като дъска, за първи път посети „Ринкинкин“. Двете с Жозефин Ле Бер ходеха в лицея в Систерон. По същото време Корин следваше първи семестър архитектура в Сорбоната.

— Това е смотаният ми брат Корин — представи го Жозефин, а по лицето на Мадлен избиха червени петна при вида на деветнайсетгодишния младеж.

Той беше толкова хубав с тъмните си къдрици и обрамчените си с дълги мигли очи, които също като очите на Жозефин бяха в някакво чудно зелено, и слагаше в малкия си джоб всички представители на мъжкия пол, които Мадлен бе виждала дотогава — включително Ален Делон и Робърт Редфорт. Разбира се, той не отвърна на любовта й по същия начин, все пак тя беше още дете, слабичко момиче с шини на зъбите и безкрайно дълги крака. Но беше много мил с нея, не арогантен като другите момчета на неговата възраст, и всяка дума или усмивка, с които я даряваше, караха Мадлен все повече да се влюбва в него. Беше избрала Жозефин за най-добрата си приятелка главно за да може да идва по-често в „Ринкинкин“ и да вижда Корин, който прекарваше там по-голямата част от семестриалната си ваканция.

Мадлен обикна „Ринкинкин“ и цялото семейство — там беше толкова различно, толкова по-сърдечно и по-емоционално, отколкото в дома й. По-голямата сестра на Жозефин, Матилд, тъкмо завършваше образованието си като готвачка в Маноск и през свободното си време готвеше разкошни ексцентрични ястия за все по-големия и по-оживен кръг около масата. Тон даваха госпожа Сесил, нестандартната и чудно красива майка на Жозефин, и дебелата, ниска леля Жермен, която умееше да разказва чудесни истории. Винаги гостуваха най-различни приятели на семейството и винаги домашният персонал сядаше с тях на красивата трапеза: Бертран и Ермелин традиционно си разменяха пиперливи реплики, помагачите при обирането на реколтата, предимно канадски и американски студенти помагаха през лятото на полето за по няколко франка на ден и освен това живееха в имението и се грижеха за тях. Тогава бащата на Жозефин още беше жив — спокоен човек, с гъста, прошарена само на слепоочията коса, и създаваше у Мадлен представа за това, как би изглеждал Корин като по-възрастен.

През годините, в които Мадлен се превръщаше от плоска дванайсетгодишна в пленително изглеждаща, но ужасно стеснителна осемнайсетгодишна, увлечението й по по-големия брат на Жозефин ставаше все по-силно. Мадлен не смееше да сподели тайната си с повърхностната си приятелка, защото знаеше, че тя не умее да си мълчи. Мадлен пазеше тайната си и никой нямаше достъп до сърдечните й терзания, когато един ден Корин дойде в „Ринкинкин“, не сам, а с една колежка, червенокоса, приказно красива и общителна. Тя се казваше Джийни и никак не се бе посвенила да целуне Корин на масата. У Мадлен, тогава почти на петнайсет, беше пламнало желание за убийство, тя твърдо реши да бутне Джийни от прозореца на последния етаж, да я удави в езерцето на госпожа Сесил или да я прободе с някой от ножовете за транжиране на Матилд. Но когато следващия път Корин си беше дошъл, червенокосата Джийни не беше с него. Вместо нея той бе довел интелектуалката Луиз и сърцето на Мадлен отново щеше да се пръсне от ревност.