Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— И когато двата клона се разделили — каза той нетърпеливо, — това е станало тук, нали? Всички сити дошли в Огнената градина с факли. И тогава в Дома на раздялата застанали около нещо, направено от пламтящ огън, и се договаряли.

Адиту отмести очи от среброто на луната и впери в него котешкия си поглед.

— Кой ти е разказал това?

— Видях го! — Беше почти сигурен от изражението й, че му вярва. — Видях ги по време на бдението си. През нощта, когато станах рицар. — Той се засмя на думите си. Умората му ги правеше да изглеждат глупави. — През рицарската ми нощ.

— Видял си ги? — Адиту стисна китката му. — Разкажи ми, Сеоман.

Той й описа видението си — после, в добавка, й разказа какво е станало, когато бе употребил огледалото на Джирики.

— Станалото, когато си донесъл Люспата тук, показва, че в Рао йи-Сама'ан все още има мощ — бавно каза тя. — Но брат ми е бил прав, като те е предупредил да стоиш настрана от Пътя на сънищата. Той сега е много опасен — иначе щях да взема огледалото и да се опитам да намеря Джирики сама тази вечер, и да му разкажа това, което чух от теб.

— Защо?

Тя поклати глава. Косата й се рееше като дим.

— Заради нещата, които си видял по време на бдението си. Това е страшно. Ти, смъртният, да видиш нещо от Старите дни без Свидетел… — Тя пак направи един от странните си жестове с пръсти, този път объркан и сложен като мятаща се в кошница риба. — Или в теб има неща, които Амерасу не е видяла — но не мога да повярвам, че Първата баба, въпреки цялата си заетост, е направила толкова голям пропуск — или се е случило нещо, което не сме могли и да подозираме. Това много силно ме тревожи. Окото на Земния дракон да покаже така видение от миналото, без да му го поискат… — Тя въздъхна. Саймън се вторачи в нея. Тя наистина изглеждаше разтревожена — нещо, което не бе допускал, че е възможно.

— Може би е от кръвта на дракона — предположи Саймън и вдигна ръка към белега си и кичура бяла коса. — Джирики каза, че някак си съм белязан.

— Може би. — Адиту не изглеждаше убедена. Саймън се почувства леко засегнат. Значи тя не го смяташе за по-особен, така ли?

Минаха по изпочупените плочи на Огнената градина и наближиха палатковия град. Повечето от веселящите се бяха отишли да спят. Само тук-там около гаснещите огньове все още имаше хора, които говореха, смееха се и пееха.

— Върви си почини, Сеоман — каза Адиту. — Залиташ.

Той понечи да възрази, но знаеше, че е права.

— Ти къде ще спиш?

Сериозното и изражение се смени с истинска развеселеност.