Диамантен меч, дървен меч [bg]

Маговете крачеха, без да се обръщат, без да си дават труда да използват заклинание за търсене. Очевидно добре знаеха накъде да вървят.

Един от маговете внезапно спря и изпъна жезъла си напред. Сияйното острие от Изкривяващ кристал сочеше един керемиден покрив със стръмни скатове. Бе богата къща, на първия етаж се разполагаше оръжейна работилница и помещение, където купувачите оглеждаха стоката. Очевидно бе дом на някой много уважаван и знатен член на Гилдията на оръжейниците.

Вълшебниците спряха като по команда. Не се криеха.

Първият, вдигнал жезъла - Фесис не виждаше лицето му, защото стоеше с гръб към Сивия воин - протегна ръка назад. Веднага му подадоха втори жезъл. Чародеите образуваха широк пръстен, като се държаха за жезлите на другарите си. Насоченият към къщата на оръжейника кристал излъчваше зеленикаво сияние.

Предводителят на отряда гърлено извика нешо. Фесис разпозна стария магьоснически език, на който са били записвани заклинанията приблизително преди пет столетия. Бе излязъл от употреба, заедно с вълшебствата от миналото, тъй като новите вълшебства бяха по-бързи и по-смъртоносни. Ала ето че днес бяха взети на въоръжение старите убийствени магии... Екна едно тежко "Умпф!"

Солидната къща въздъхна като умиращ на одъра си човек. От прозорците и вратите тази въздишка изригна във вид на дразнещ носа каменен прах. Гредоредът между жилищния етаж и магазина-работилница и стените почнаха да се накланят сякаш навътре в себе си, а после се свлякоха към мазата, Фесис различи отчаяните вопли на живо погребаните хора, стоновете на умиращите под срутеното... Какво не бяха харесали маговете в този дом?

Осмината вълшебници бавно продължиха напред по улицата, без да разкъсват затворената си в пръстен верига. Не направиха и пет крачки и пак спряха. Пауза, съсредоточаване, нова смъртна въздишка - и още една сграда се сгъна като направена от фокусник с помощта на карти. Облаци тухлен прах, трясък на чупещи се като трески греди. Писък на умиращите обитатели.

Проклинайки се за малодушието, Фесис вдигна лявата си ръка. Пружинният самострел беше презареден. Беше далечко за него, но...

Младежът отдавна не си спомняше да се е прицелвал толкова щателно. Затаи дъх, пресметна силата на духащия по улицата горещ вятър... Отчете всичко, което можеше да се отчете. Сетне се остави в ръцете на богинята на стрелците и предпазливо, внимателно и плавно издърпа скобата...

Четири пръста дълъг шип от стомана, с три остри надлъжни ръба, изхвърча от тръбата, зашита в ръкава, Фесис гледаше полета му и си мислеше, че дротикът се движи ужасно бавно, вместо да е като черна драскотина във въздуха. Беше като на сън. Острието достигна жълтата качулка на вълшебника, покриваща главата, меко докосна тъканта, промуши се почти без да я набръчква, влезе в плътта... по-дълбоко... по-дълбоко... Върху наметалото цъфна малко петно кръв... а после всичко изведнъж отново се върна на обичайните си времеви обороти - с гаден звук на пробита кост дротикът остана в черепа на мага.