Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Но кажете, след като не искате да влизате в академията, защо позволявате да ви зачисляват в състава на парламента?
— Ето какво било! — каза Пелисон. — Почнахме да говорим за политика.
— Питам — продължи Лафонтен — отива или не отива на господин Фуке прокурорската мантия?
— Мисля — каза Гурвил, — че прокурорската мантия не е лошо нещо, но милион и половина все пак струват повече от нея.
— Присъединявам се към Гурвил! — възкликна Фуке.
— Един милион и половина! — измърмори Пелисон. — Дявол да го вземе! Знам една индийска басня…
— Кажете я — помоли Лафонтен, — аз също искам да се запозная с нея.
— Костенурката имала броня — започна Пелисон. — Тя се криела под нея, когато я заплашвали врагове. Но някой й казал: „Сигурно през лятото ви е много горещо в тази къщичка и освен това ние не можем да ви видим в цялата ви прелест, а аз познавам един смок, който ще ви плати за нея милион и половина.“
— Превъзходно! — смеейки се, възкликна Фуке.
— Какво е станало по-нататък? — попита Лафонтен, — който се интересуваше повече от баснята, отколкото от нейната поука.
— Костенурката продала бронята си и останала беззащитна. Гладният орел я видял, убил я с един удар на своя клюн и я излапал.
— Къде е поуката? — попита Конрар.
— Поуката се състои в това, че господин Фуке не трябва да се разделя със своята прокурорска мантия.
— Но вие забравяте Есхил — възрази Лафонтен. — Есхил, чийто череп се мярнал пред очите на орела, летящ във висините. Кой знае, може би на същия орел, за който говорите, голям любител на костенурки; сторил му се като най-обикновен камък и той хвърлил върху него костенурката, скрита в бронята си.
— Господи Боже! Разбира се, че Лафонтен е прав — каза замислено Фуке. — Всеки орел, който иска да изяде костенурка, лесно може да разбие бронята й и наистина са щастливи костенурките, за чиято броня някой смок ще заплати един и половина милиона. Нека ми дадат такъв смок и аз ще му дам бронята си.
— Papa авис ин терис — рядка птица на земята — въздъхна Конрар.
— Нещо като черен лебед, нали? — каза Лафонтен. — Съвсем черна и много рядка птица. Аз я намерих.
— Вие сте намерили купувач за длъжността генерален прокурор? — възкликна Фуке.
— Да, господине. Намерих.
— Но господин суперинтендантът никога не е споменавал, че ще я продава! — възрази Пелисон.
— Простете, но вие самият го казахте — каза Конрар.
— Аз съм свидетел — намеси се Гурвил.
— Хубави разговори водите за мен! — каза Фуке. — Но кой е вашият купувач, кажете, Лафонтен?
— Съвсем черна птица, съветникът от парламента господин Ванел…
— Ванел! — възкликна Фуке. — Ванел! Съпругът на…
— Именно, господине, нейният мъж, тя накърнява честолюбието му. Говорили са му за някаква длъжност в парламента, че се е споменавало името на господин Фуке, от този момент госпожа Ванел мечтаела само да стане госпожа генералната прокурорша. Всяка нощ, когато тя не се виждала като такава, просто умирала от мъка.
— Горката жена — каза Фуке.
— Почакайте, Конрар казва, че аз не умея да бъда делови, но вие сам ще видите как съм се държал в случая. „Знаете ли — казвам аз на Ванел, — че длъжността на господин Фуке струва много скъпо?“ — „Колко например?“ — пита Ванел. „Господин Фуке не я продаде за милион и седемстотин хиляди ливри, които са му били предложени.“ — „Жена ми — отвърна Ванел — я оценяваше приблизително на милион и четиристотин хиляди.“ — „В брой?“ — „Да, в брой, тя току-що продаде имението в Гиени и взе парите за него.“
— Хубава купчина пари, ако я превземем веднага — съобразително забеляза абат Фуке, който до този момент не беше казал нито дума.
— Бедната госпожа Ванел! — прошепна Фуке. Пелисон сви рамене и каза на ухото му:
— Демон?
— Именно… Щеше да бъде твърде забавно с парите на този демон да се поправи злото, което сам си стори един ангел заради мен.
Пелисон учудено погледна Фуке, чиито мисли сега тръгнаха в съвсем друга посока.
— Е, какво? — попита Лафонтен. — Доволни ли сте от моите преговори?
— Вие сте превъзходен, мили ми поете.
— Всичко това е така, но нерядко човек се хвали, че е готов да купи кон, а всъщност няма пари да си купи дори юзда! — забеляза Гурвил.
— Може би Ванел ще се откаже, ако се хванем за думите му — намеси се отново абат Фуке.
— Сигурно ви идват подобни мисли само защото не знаете развръзката на моята история — каза Лафонтен. — Развръзката ми се състои в това, че този упорит Ванел, след като разбра, че идвам в Сен-Манде, ме помоли да го взема със себе си. И ако е възможно, да му уредя среща с монсеньор. Сега той чака на полянката Бел-Ер. Какво ще кажете, господин Фуке?