Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
29.
Раждането на една празна къща
На другата сутрин стана девет, после десет, а от Канела нямаше и следа. Никога не се беше случвало. Откакто „работех“ на това място, той не беше отсъствал и един-единствен ден. Всяка сутрин точно в девет вратата на оградата се отваряше и блясваше лъскавият знак върху предния капак на мерцедеса. Тази делнична и същевременно зрелищна поява на Канела бележеше за мен ясното начало на всеки нов ден. Бях свикнал с това твърдо установено всекидневно разписание, както свикваме със земното притегляне и атмосферното налягане. В педантичната точност на Канела имаше някаква топлина, нещо различно от механичната предсказуемост, нещо, което ми вдъхваше утеха и ме насърчаваше. Ето защо утрин без появата на Канела бе като добре нарисуван пейзаж, който не е на фокус.
Отказах се да го чакам, дръпнах се от прозореца и за закуска си обелих една ябълка. После надзърнах в стаята на Канела, да не би да има някакви компютърни съобщения, но екранът си беше мъртъв. Единственото, което можех да направя, беше да последвам примера на Канела и да пусна касета с барокова музика, докато разтребвам, чистя с прахосмукачката и мия прозорците. За да минава времето, нарочно вършех всичко бавно и старателно и се увлякох дотолкова, че измих перките на вентилатора на отдушника в кухнята, но времето пак отказваше да се помръдне.
В единайсет часа вече нямаше какво да правя, затова се изтегнах на канапето в „пробната“ и се оставих на ленивия поток на времето. Опитах се да си внуша, че Канела се е забавил, защото е отишъл да свърши нещо дребно. Може би се е повредил автомобилът или Канела е попаднал в жестоко задръстване. Ала знаех, че това не е вярно. Можех да се обзаложа на всичко. Автомобилът на Канела нямаше да се повреди никога и той винаги отчиташе вероятността, че може да попадне в задръстване. Освен това, ако по пътя се беше случило нещо непредвидено, в мерцедеса имаше телефон, по който Канела можеше да ми звънне. Не, той не беше тук, защото беше решил да не бъде тук.
Малко преди един часа завъртях телефона в офиса на Индийско орехче в Акасака, но не вдигна никой. Пробвах втори, трети път, същият резултат. След това звъннах и на Ушикава, но ми се съобщи, че телефонът е изключен. Видя ми се странно. Само преди два дни бях разговарял с него именно на този номер. Отказах се и се върнах на канапето в „пробната“. Изведнъж ми се стори, че от два дни има някакъв заговор за осуетяване на всички връзки с мен.
Пак отидох до прозореца и надзърнах иззад пердето. В двора бяха долетели две преливащи от енергия зимни птички, които бяха кацнали на един клон и ококорени се оглеждаха наоколо. После отлетяха, сякаш най-неочаквано им е дошло до гуша от всичко тук. Нищо друго не помръдваше. „Резиденцията“ приличаше на съвсем нова празна къща.
През следващите пет дни не се върнах там. Кой знае защо, бях загубил всякакво желание да слизам в кладенеца. Скоро щях да се лиша от него. Без клиенти щях да задържа „резиденцията“ най-много два месеца, ето защо би трябвало да използвам кладенеца възможно най-много, докато той все още беше мой. Имах чувството, че се задушавам. Мястото изведнъж ми се стори неестествено и ужасно.
Разхождах се безцелно, без да се отбивам в „резиденцията“. Следобед отивах на площада откъм западния изход на метрото в Шинджуку и сядах на обичайната пейка — убивах времето, като не правех нищо, но и там Индийско орехче не се появи нито веднъж. Отбих се до офиса й в Акасака, натиснах звънеца до асансьора и погледнах право в охранителната камера, но не ми отговори никой. Бях на път да се откажа. Индийско орехче и Канела очевидно бяха решили да скъсат всякакви връзки с мен. Странните майка и син бяха избягали от потъващия кораб, за да отидат на по-безопасно място. Това отприщи у мен скръб, която ме изненада. Имах чувството, че накрая ме е предало собственото ми семейство.
30.
Опашката на Малта Кано
В съня ми (макар и аз да не знаех, че е сън) седях на масата срещу Малта Кано и пиех чай. Правоъгълното помещение беше прекалено дълго и широко, за да го видя от единия до другия край, и вътре имаше петстотин, ако не и повече квадратни маси, наредени в съвсем прави редици. Седяхме на една от масите в средата, други освен нас нямаше. Под тавана, висок като в будистки храм, имаше безброй тежки греди, от които като пълзящи растения в саксии висяха някакви неща, наподобяващи перуки. Взрях се по-внимателно и видях, че това всъщност са човешки скалпове. Личеше от черната кръв отдолу. Бяха свалени току-що и бяха накачени по гредите, за да изсъхнат. Притесних се, че в чая ни ще капне от кръвта, която още не се беше спекла. Тя се стичаше наоколо като дъжд и звукът кънтеше в помещението с вид на пещера. Само скалповете точно над нашата маса бяха засъхнали и от тях не капеше кръв.