За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Макар при изучаването на феодалните закони да се чувствувам като в тъмен лабиринт, изпълнен с пътеки и извивки, аз все пак смятам, че държа в ръцете си края на нишката и мога да се движа напред.
Глава III
Произходът на васалните отношения
Цезар казва, че германците не били привързани към земеделието; че по-голямата част от тях се хранели с мляко, сирене и месо; че никой нямал собствена земя и граници; че господарите и вождовете на всяко племе раздавали на отделни лица участъци земя, каквато те искали и където искали, но ги задължавали на следващата година да се преместят другаде. Тацит казва, че «всеки вожд имал на рзаположение отряд хора, които били привързани към него и го следвали». Този автор им дава на своя език име, което съответствува на положението им — спътници. Между тия хора е съществувало изключително голямо съревнование за придобиване на отличие пред техния вожд; същото съревнование е съществувало и между вождовете по отношение на броя и храбростта на техните спътници. «За тях е признак на достойнство и сила — добавя Тацит — да бъдат винаги обградени с тълпа от млади хора, които те са си избрали — украшение във време на мир и опора във време на война. Превъзходството над другите по брой и храброст на спътниците им издига славата сред племето и сред съседните народи; носи им подаръци; довежда им посланици от всички страни. Често името решава изхода на войната. По време на бой за вожда е срам, ако той отстъпи по смелост на своите подчинени; за спътниците също е срамно, ако отстъпят по доблест на своя вожд; вечен позор покрива този, който надживее вожда. Най-свещеният дълг на всеки от тях е да го защищава. Ако някоя държава е в мир, вождовете отиват в друга, която води война; така те запазват за себе си голям брой приятели. Приятелите им получават от тях боен кон и страшно копие. Немного изисканата, но обилна храна е нещо като заплащане. Вождът поддържа своята щедрост само чрез войни и грабежи. Много по-трудно ще ги убедите да обработват земята и да очакват жетва, отколкото да призоват на бой противника и получат рани; те не ще придобият с пот това, което могат да придобият с кръв.»
И така у германците е имало васали, но не е имало феоди. Не е имало феоди, защото вождовете не са разполагали със земя, която да раздават; или по-скоро техните феоди са били бойните коне, оръжието, пировете. Имало е васали, защото е имало хора верни, свързани с честна дума и задължени да водят война: и те са изпълнявали почти същата служба, каквато по-късно била възлагана на феодалите.
Глава IV
Продължение на същата тема
Цезар казва, че «когато някой от вождовете обявявал пред народното събрание, че е замислил някакво военно дело и искал да го последват, тези, които одобрявали вожда и начинанието, ставали и предлагали своята помощ. Тълпата ги възхвалявала за това. Но ако те не изпълнели задълженията си, губели общественото доверие и на тях започвали да гледат като на дезертьори и изменници».
Това, което казва тук Цезар, и това, което ние, следвайки Тацит, казваме в предишната глава, е зародишът на историята на първата династия.
Не трябва да ни учудва, че кралете при всеки нов поход са били длъжни да съставят нови армии, да привличат чрез убеждаване нови дружини, да ангажират нови хора; че е трябвало, за да придобият много, да харчат много; че те постоянно са получавали чрез дележ земи и плячка и постоянно са раздавали тия земи и тая плячка; че техните владения постоянно са се увеличавали и постоянно намалявали; че бащата, давайки на едно от своите деца кралство, винаги е прибавял към това и едно съкровище; че кралската съкровищница винаги се е разглеждала като необходима принадлежност на монархията; и че кралят не е можел без съгласието на другите крале да даде нищо от нея на страничен човек, даже зестра на дъщеря си. Монархията е била привеждане на нещата в движение чрез пружини, които е трябвало постоянно да се навиват.
Глава V
За завоеванията на франките
Не е вярно, че франките, нахлувайки в Галия, заели всички нейни земи и ги превърнали във феоди. Някои хора са мислели така, понеже са знаели, че към края на втората династия почти всички земи са станали феоди и второстепенни феоди или пък зависели от един или друг феод; но за това е имало различни причини, които ще обясня по-нататък.
Заключението от това, че варварите били изработили общо постановление, с което навсякъде да прикрепят населението към земята, е също така невярно, както е невярна и самата предпоставка. Да допуснем, че в ония времена, когато феодите подлежали на подмяна, всички земи на кралството са били феоди или зависели от феодите и всички жители на кралството са били васали или крепостни, които са зависели от васалите; понеже този, който притежава благата, винаги разполага с власт, кралят, разполагащ винаги с феодите, т. е. с единствената по това време собственост, би трябвало да има такава неограничена власт, каквато днес има турският султан; но това обръща с главата надолу цялата история.