Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
„Да не говорим, че още повече ще заприлича на онова, което става — нещастно си помисли тя, — ако тези камиони се опитат да се втурнат върху нас.“
За късмет сравнението остана безплодно. Достигнаха до разтегналия се Исткорт и завиха на запад по една по-малка магистрала. След известно време я изоставиха заради още по-тесен път. Докато се изкачваха нагоре по силно обветрените планински пътища, слънцето подмина средата на небето и после спирално заслиза надолу, отправило се към мантията от гръмотевични облаци, които закриваха повечето от далечните върхове. Знаците на цивилизацията изчезваха, заменени от тревисти хълмове, люлеещи се трепетлики и все повече тъмни участъци от вечнозелено. Дългите протежения на тези по-тесни пътища изглеждаха изоставени — само от време на време имаше случайни табели, които съобщаваха, че някъде сред дърветата е скрита хижа или лагер. Изглеждаше, че напускат не само Дърбан, но и света — такъв, какъвто го познават.
Известно време пътниците мълчаха, погълнати от онова, което виждат. Пръв заговори !Ксабу:
— Виждате ли това? — Той посочи висок, квадратен участък от мержелеещите се планини. — Това е Замъкът на великана. Картината, скалната рисунка в дома на доктор Ван Блийк е оттук — гласът на малкия мъж беше странно напрегнат. — Хиляди хора от моя народ са били принудени да дойдат тук, хванати в капан между белия човек и черния човек. Станало е преди не по-малко от двеста години. Щом ги видели, ги преследвали и убивали. Успели да убият неколцина от враговете си с копията си, но срещу пушките не могли нищо да направят. Вкарвали хората от моя народ — мъже, жени, деца — и ги умъртвявали. Ето защо в тази част на света вече няма хора от моя народ.
Никой не можа да измисли какво да каже. !Ксабу отново потъна в мълчание.
Слънцето точно започваше да преминава зад особено остър планински връх — изглеждаше като портокал върху изтисквачка, — когато Мартин отново се свърза с тях.
— Това, което виждате, трябва да е връх Каткин — каза тя. — Почти сте до завоя. Кажете ми имената на градовете наоколо. — Джеремая изрецитира последните, през които бяха минали — жалки малки поселища, осветени с неон втора употреба, с ремонтни работилници. — Добре. — каза Мартин. — След може би дванайсет километра ще стигнете до град Питъркаутсбърг. Там завийте на изхода, после хванете вдясно на първото кръстовище.
— Откъде знаете това, като е толкова далече от Франция? — попита Джеремая.
— Земемерски карти, мисля, че така ги наричат — по гласа й се усещаше, че й е забавно. — След като веднъж открих мястото на това „Гнездо на осата“, не беше трудно да намеря път и за вас. Наистина, господин Дако, държите се така, сякаш съм магьосница.
Както тя беше предсказала, само след минути се появи табела, която оповестяваше близостта на Питъркаутсбърг. Джеремая зави, а после поеха по много тесен път. Връх Каткин, покрит с тъмни облаци и силуети от потъващото слънце, се издигна високо вляво. Рени си помисли, че в този момент веригите на Дракенсберг изглеждаха по-скоро като настърчали бивни в огромна челюст. Спомни си за „При господин Дж.“ и потръпна.
Дългия Джоузеф сякаш също си беше помислил за паст.
— Какво ще ядем тук? — изведнъж попита той. — Искам да кажа, това е нищото, голямото нищо.
— На обяд взехме много храна от магазина — напомни му Рени.
— Може би за няколко дена. Но ти каза, че бягаме, момиче. Ще избягаме за два дена. Ами после?
Рени преглътна резкия отговор. Баща й беше прав за едно. Сигурно можеха да купят храна в малки градчета като Питъркаутсбърг, но имаше реален риск такива странници като тях да привлекат вниманието — особено такива, които се връщат, ще бъдат забелязани. А и с какво ще плащат? Ако сметката на Джеремая е замразена, същото трябва да е направено и с техните сметки. Само за няколко дена ще приключат с парите в брой, които имат.
— Няма да умрете от глад — обади се !Ксабу. Говореше на баща й, но тя усети, че се обръща и към нея и Джеремая. — Дотук от мене имаше съвсем малка полза и това ме караше да се чувствам нещастен, но няма по-добър в намирането на храна от моя народ.
Дългия Джоузеф ужасено вдигна вежди.
— Спомням си как говореше за нещата, които ядете. Трябва да си луд, дребосък, за да мислиш, че мога да лапна нещо такова.
— Татко! Стига!
— Приближавате ли се вече до следващия кръстопът? — попита Мартин. — Когато го направите, минете покрай него и потърсете отбивка — като автомобилна алея пред къща — от лявата страна на пътя.