Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Но както и да го наричаме, след като хората, живели там, изчезнаха, целият вид на къщата се промени. Направо си беше зловещо. Никога дотогава не бях виждала празна къща и не знаех как точно изглежда обикновена празна къща, но ми се стори, че би трябвало да е някак тъжна, смазана, като изоставено куче или кух пашкул на насекомо. А къщата на Мияваки изобщо не изглеждаше така. Нямаше «смазан» вид. Веднага щом Мияваки се изнесоха, къщата започна да изглежда някак непукистки, все едно казва «хич не съм ги чувала тия Мияваки». Поне на мен така ми се струваше. Приличаше на тъпо неблагодарно псе. Веднага щом те си тръгнаха, тя се превърна в някаква ужасно самодоволна празна къща, която няма нищо общо с щастието на семейство Мияваки. Направо се вбесих! Така де, и тя би трябвало да е точно толкова щастлива, както всички в семейство Мияваки, докато те живееха там. Сигурна съм, че й е било приятно да я чистят тъй старателно и да се грижат за нея, пък и къщата нямаше изобщо да я има, ако господин Мияваки не бе така добър да я построи. Нали? Е, как да вярваш на такава къща!
И ти, Господин Птицата с пружината, знаеш не по-зле от мен на какво бе заприличала къщата след това. Беше изоставена, никой не живееше в нея, цялата беше оплескана с изпражнения на птици и така нататък. Ето какво трябваше да гледам години наред, докато седях на бюрото и учех… по-точно се правех, че уча. В ясни дни, в дъжд, сняг и тайфуни къщата стоеше там пред прозореца ми, така че, щом вдигнех очи, я виждах. И колкото и да е странно, с годините ми правеше все по-голямо впечатление. Можех по половин час да седя подпряна на бюрото и да не правя друго, освен да гледам празната къща. И аз не знам… доскоро тя беше огласяна от смях, зад нея съхнеха бели чаршафи, които плющяха от вятъра като в реклама на прах за пране (не бих казала, че госпожа Мияваки е била «ненормална» или нещо такова, но направо си умираше да пере — переше много по-често от останалите хора). Всичко това бе изчезнало в миг, дворът беше буренясал и вече нямаше кой да помни щастливите дни на семейство Мияваки. Виждаше ми се прекалееееено странно!
Ще ти кажа само, че не бях кой знае каква приятелка със семейство Мияваки. Всъщност не съм разговаряла с тях, ако не броим някое и друго «здрасти» на улицата. Но посвещавах много време и усилия да ги гледам всеки ден през прозореца и ми се струваше, че щастието им е станало част от самата мен. Нали се сещаш, случва се в ъгъла на семейна снимка да зърнеш някого, който няма нищо общо с тези хора. Та понякога имам чувството, че част от мен се е «укрила» заедно с Мияваки и просто е изчезнала. Странно си е, нали, да усещаш, че част от теб вече я няма, защото се е «укрила» с хора, които почти не познаваш.
И понеже започнах да ти разказвам за едно странно нещо, мога да ти разправя и за друго. То вече си е наистина странно.
Напоследък понякога ми се струва, че съм се превърнала в Кумико. Че съм истинската госпожа Птицата с пружината, по някаква причина съм избягала от теб, крия се тук, в планината, и работя във фабриката за перуки. По най-различни сложни причини се налага да използвам името Мая Казахара — колкото за прикритие, да нося маска и да се преструвам, че не съм Кумико. А ти си седиш на оная малка тъжна веранда и ме чакаш да се върна. Не знам… наистина се чувствам така.
Я ми кажи, Господин Птицата с пружината, случва ли ти се да си внушаваш разни неща? Не че е кой знае какво, но на мен често ми се случва. През цялото време. Понякога, когато наистина си втълпя нещо, целия работен ден съм като в мъгла от илюзии. Е, изпълнявам простите действия, които се искат от мен, и това не ми пречи на работата, но понякога момичетата ме попоглеждат някак странно. Или си говоря на глас разни небивалици. Не ми е приятно, но колкото и да се опитвам, не мога да го надвия. Когато някоя заблуда реши да дойде, тя си идва — като мензиса. Не можеш да я пресрещнеш на вратата и да кажеш: «Съжалявам, днес съм заета, намини по-късно.» Е, дано не те притеснява, Господин Птицата с пружината, че понякога се преструвам на Кумико. Не че го правя нарочно.
Вече наистина, наистина, наистина съм уморена. Ще поспя три-четири часа, после ще стана и ще работя усърдно от сутринта до вечерта. Ще се потрудя хубаво, ще майсторя заедно с другите момичета перуки и ще слушам безобидна музика. Много те моля, не се притеснявай за мен. Дори когато си живея със заблудите, се справям добре с всичко. И посвоему се моля за теб и се надявам всичко да се нареди, Кумико да се върне и отново да си заживеете спокойно и щастливо.
Чао.“