Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Саймън направи няколко крачки напред и изрита някакъв камък. Изохка и се наведе да разтрие палеца си.

— Проклето Дърво!

— За теб е трудно да виждаш тук нощем, Сеоман — каза тя. — Извинявай. Хайде, излизаме.

Саймън не искаше да го глезят.

— След малко. Нищо ми няма. — Той пак разтри палеца си. — Защо Итук'ку помага на Инелуки?

Адиту се появи от тъмнината и хвана ръката му със студените си пръсти. Изглеждаше смутена.

— Нека говорим навън. — И го поведе към вратата. Дългата й коса се развяваше и галеше лицето му. Миришеше силно, но приятно, сладко като борова кора.

Когато излязоха, Адиту хвана и другата му ръка и впи в него светлите си очи, които блестяха като кехлибар на лунната светлина.

— Това със сигурност не е мястото, където да ги назоваваме, нито пък да мислим много за тях — каза твърдо тя, после се усмихна дяволито. — При това не смятам, че е редно да позволявам на толкова опасно смъртно момче като теб да стои насаме с мен на тъмно. О, какво само се разправя за теб около лагера ти, Снежнокъдри!

Закачката й не го ядоса. В смисъл — не много.

— Не знаят какво говорят.

— Ама че странен звяр си ти, Сеоман. — И без да каже и дума повече, тя го целуна — не бързата, целомъдрена целувка, която бе получил на раздяла преди много седмици, а гореща целувка на влюбена, от която по гърба му премина тръпка на смайване. Устните й бяха прохладни и сладки като листчета на роза сутрин.

Той наистина искаше целувката да продължи, но Адиту се отдръпна.

— На малкото смъртно момиче му харесваше да те целува, нали, Сеоман? — Усмивката й се върна, подигравателна, дръзка. — Доста странно занимание, нали?

Саймън объркано поклати глава.

Адиту го хвана под ръка и го поведе. Взе си обувките, които беше изритала на земята, после повървяха още малко по мократа трева покрай стената на Обсерваторията. Адиту си изтананика някаква късичка мелодия и най-после заговори.

— Ти ме попита какво иска Утук'ку?

Саймън, смутен от случилото се, не отговори.

— Това не мога да ти кажа — поне не със сигурност. Тя е най-старото мислещо създание в целия Остен Ард, Сеоман, и е най-малко два пъти по-стара от следващия най-стар. Въди сигурен, че пътищата й са странни и заплетени и никой не може да ги разбере — може би само Първата баба ги беше разбрала. Но ако трябва да гадая, бих казала, че тя копнее за Небитието.

— Какво значи това? — Саймън беше започнал да се пита дали е напълно изтрезнял в края на краищата, защото светът бавно се въртеше, а той искаше да си легне и да заспи.

— Ако тя желаеше смърт, то това би било забвение само за нея. Тя е уморена да живее, Сеоман, но е най-старата. Никога не забравяй това. Утук'ку живее, откакто се пеят песни в Остен Ард, и дори още по-отдавна. Тя единствена от всички живи същества е видяла загубения дом, където са родени нашите хора. Не мисля, че може да понесе мисълта, че други ще останат да живеят, когато тя си отиде. Тя не може да унищожи всичко, колкото и силно да иска това, но може би се надява да се създаде възможно най-големият катаклизъм, тоест да си осигури в забвението да я придружат толкова хора, колкото може да повлече със себе си.