Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Саймън бе сигурен, че тя вече не вижда какво прави, и това хем го уплаши, хем го ядоса.

— Тогава защо дойде чак от Джао е-Тинукай'и, щом не е важно? — Той спря. — Адиту! Ако си дошла да говориш с Джосуа, да отидем и да говорим с него!

— Не казах, че не е важно, Сеоман — отвърна тя. В думите й имаше нещо от стария й насмешлив тон, но имаше и намек за нещо по-рязко, почти сърдито. — Само казах, че е по-добре да се отложи до утре. И точно така ще стане. — Тя пъхна коленете си между лактите и изящно намести краката си между ръцете. След това вдигна ръцете си и се изправи с едно движение, сякаш се готвеше да се гмурне в празното пространство. — Така че дотогава ще прекарвам времето си както искам, независимо какво може да си мисли един млад смъртен.

Саймън беше жегнат.

— Значи си изпратена да донесеш новини на принца, но предпочиташ да се премяташ?

Адиту стана леденостудена.

— Всъщност ако имах избор, изобщо нямаше да съм тук. Щях да яздя с брат си към Хернистир.

— Ами защо не го направи?

— Ликимея пожела друго.

Толкова бързо, че Саймън не успя да си поеме дъх от изненада, тя се наведе, хвана парапета с едната си дългопръста ръка и се смъкна надолу. Хвана се с другата ръка за светлата каменна стена, затърси опора с босите си крака и бързо и без усилия, като катеричка по дървесно стъбло, слезе на земята.

— Да влезем вътре.

Саймън се засмя и усети, че ядът му се изпарява.

Присъствието на ситското момиче в Обсерваторията я правеше още по-зловеща. Тъмните стълбища, които се виеха нагоре край стените на цилиндричното помещение, караха Саймън да си представя вътрешността на някакво огромно животно. Плочите, дори в тъмнината, слабо проблясваха и сякаш бяха подредени по начин, при който не можеха да лежат напълно неподвижни.

Беше странно да осъзнае, че Адиту е относително почти толкова млада, колкото и той, тъй като ситите бяха построили това съоръжение много преди тя да се роди. Джирики беше казал веднъж, че той и сестра му били „деца на Изгнанието“, от което Саймън разбра, че са родени след падането на Асу'а преди пет века — наистина кратко време според техните мерки. Но Саймън беше виждал и Амерасу, а тя бе дошла в Остен Ард преди да е поставен камък върху камък където и да било в цялата страна. И ако сънят му през нощта на бдението му беше верен, по-старата от Амерасу Утук'ку бе стояла в същата тази постройка, когато двете племена са се разделили. Беше смущаващо да мислиш за същество, живяло толкова дълго, колкото Първата баба или Кралицата на норните.

Но най-смущаващото от всичко беше, че Кралицата на норните, за разлика от Амерасу, беше още жива, още могъща… и явно изпитваше само омраза към Саймън и неговия смъртен род.