Друговремец [bg]

Внимавах, но ни посрещнаха крайно сърдечно и ни поканиха на вечеря. Миришеше прекрасно - беше някаква яхния - и с готовност приех въпреки спекулациите на Мърто какво животно има в нея.

Говореха малко английски и още по-малко келтски - разговаряхме най-вече с жестове и с някаква смесица от езици, наподобяващи френски. В караваната, където ядохме, беше топло и уютно - мъже, жени и деца се хранеха от купички, седяха където намерят и топяха в соса парченца хляб. Беше най-вкусното нещо, което бях яла от седмици, и се натъпках до пръсване. Едва имах сили да пея, но се постарах, като тананиках на трудните места и оставях Мърто да пее основната мелодия.

Посрещнаха изпълнението ни с възторжени аплодисменти, а след това ни върнаха жеста -един млад мъж изпя елегия, съпроводен от цигулка и спорадично дайре, на което със сериозно изражение свиреше момиченце на около осем.

Макар да бе внимателен, когато разпитваше из селцата и колибите, с циганите Мърто бе напълно открит. За моя изненада им каза направо кого търсим: едър мъж с огненочервена коса и очи като лятно небе. Циганите се спогледаха по цялото протежение на караваната, но единодушно поклатиха глави със съжаление. Не, не са го виждали. Но... и тук предводителят, младежът с лилавата риза, който ни бе посрещнал, обясни със знаци, че ще изпрати вестител, ако попаднат на търсения мъж.

Поклоних се с усмивка и Мърто на свой ред показа, че ще плати за всяка информация. Циганите реагираха с широки усмивки, но и с преценяващи погледи към дрехите ни. Зарадвах се, когато Мърто обяви, че не можем да останем през нощта и трябва да вървим, но благодарим за гостоприемството. Извади няколко монети от кожената си торба, като се постара да покаже, че в нея има само толкова. Разпредели ги като благодарност за вечерята и си тръгнахме, споходени от шумни благодарности и благопожелания - или поне аз реших, че са такива.

Може би пък ни се заканваха да ни проследят и да прережат гърлата ни, защото Мърто се държеше, сякаш точно това са казали, като поведе конете в галоп към кръстопътя на три километра по-нататък. След това се скрихме в растителността за значително отклонение, преди отново да се покажем на пътя.

Мърто го огледа и в двете посоки - беше празен в пропития от дъжд вечерен сумрак.

- Наистина ли мислиш, че са ни последвали? - запитах.

- Не знам, но понеже бяха дванайсет, а ние сме само двама, реших, че е най-добре така.

Прозвуча ми логично и го последвах при още няколко заобикалящи маневри, като накрая пристигнахме в Росмур. Там се подслонихме в един обор.

На следващия ден заваля сняг. Беше слаб, само колкото да поръси земята като с брашно, но ме разтревожи. Не исках да си мисля за Джейми, сам и под открито небе в пустошта, как се справя със зимните бури само по риза и наметката, които носеше, когато бе отишъл на мелницата.

Два дни по-късно дойде вестителят.

Слънцето още висеше над хоризонта, но в обградената от отвесни скали долчинка вече беше тъмно. Сенките така тегнеха над оголелите дървета по пътеката - когато изобщо имаше такава, - че тя едва се виждаше. Боях се да не изгубя вестителя в тъмното и вървях толкова близо зад него, че веднъж-дваж настъпих наметалото му. Накрая той изсумтя нетърпеливо и ме избута пред себе си, като ме насочваше с тежка длан на рамото ми.