Друговремец [bg]

Започна да си проправя път назад от издатината.

- И какъв е той?

- Ще попитаме.

Пътят се стесняваше след брода и се превръщаше в прашна пътека през гъсти групи борове и елши. Тя не беше достатъчно широка, за да могат мъжете от Стражата да яздят един до друг.

Когато последният от колоната наближи един завой в пътеката, Джени пристъпи ненадейно пред него. Конят се стресна, а мъжът се опита да го овладее, ругаейки. Когато отвори уста, за да попита възмутено какво значи това, пристъпих от един храст отзад и го халосах здраво по тила с един клон.

Изненадан, той загуби равновесие, а конят отново се надигна уплашено. Мъжът падна на пътеката. Не беше зашеметен, но Джени бързо поправи това с помощта на едър камък.

Грабна юздите на коня и започна яростно да жестикулира.

- Хайде! - прошепна. - Дръпни го от пътя, преди да забележат, че го няма.

Така че, когато Робърт Макдоналд от Стражата в Глен Елрайв дойде на себе си, се оказа здраво вързан за дърво и се взираше в дулото на пистолет, държан от сестрата на бившия си затворник.

- Какво направихте с Джейми Фрейзър? - попита.

Макдоналд тръсна замаяно глава, явно мислеше, че си въобразява. Опита се да помръдне и бързо разбра, че всичко е наяве. Позволихме му да псува и да ни заплашва колкото поиска, а накрая се примири, че ще го пуснем само ако ни каже каквото искаме да знаем.

- Мъртъв е - каза Макдоналд сърдито. Пръстът на Джени се сви около спусъка и той добави паникьосан: - Не бях аз! Сам си беше виновен.

Джейми яздел с един от Стражата, а ръцете му били вързани с кожена каишка. От двете им страни имало още двама от Стражата. Изглеждал мирен и не били взели други предпазни мерки, докато прекосявали реката на десет километра от мелницата.

- Глупакът се хвърли от коня в дълбокото - каза Макдоналд, като сви рамене, доколкото можеше. - Стреляхме. Сигурно сме го уцелили, защото не се показа. Но точно под брода потокът е бърз и дълбок. Разтърсихме се, но нямаше тяло. Сигурно е било някъде надолу по потока. Сега ме развържете, в името на Бога!

Джени го заплаши няколко пъти, но не успя да изтръгне нищо повече, затова решихме, че е истина. Тя не го освободи направо, само охлаби въжетата му, за да може след известно време да се освободи сам. После побягнахме.

- Мислиш ли, че е мъртъв? - пъхтях, докато приближавахме вързаните коне.

- Не мисля. Плува като риба и съм го виждала да си задържа дъха за повече от три минути. Хайде. Ще претърсим брега.

Крачехме нагоре и надолу по брега, препъвахме се по скалите и се плискахме в плитчините, драскахме длани и лица по върбите, пуснали клони във вирчетата.

Накрая Джени се провикна победоносно и аз отидох при нея, като с мъка пазех равновесие върху мъхнатите скали по дъното на потока.

Тя държеше кожена каишка, още вързана в кръг. От едната страна кафенееше кръв.

- Тук се е измъкнал от каишката - каза тя, мачкайки парчето кожа. Обърна поглед в посоката, откъдето бяхме дошли, и надолу - по пълен с остри камъни сипей от преплитащи се канари, дълбоки вирове и разпенени бързеи. Поклати глава.