Друговремец [bg]

- Няма още да вали сняг - рече той, мръщейки се. - Още седмица, може би две. Може би ще успее да стигне до Боли преди това.

Е, добре, че умозаключенията ми се потвърждаваха.

- Мислиш, че ще е там?

Дребният мъж сви рамене и вдигна наметката си по-високо на раменете.

- Не се знае. Няма да му е лесно да се крие денем, да страни от пътищата. А и няма кон. -Замислено се почеса по наболата брада. - Не можем да го намерим. По-добре да му позволим да ни намери.

- Как? Ще пускаме сигнални ракети? - предложих саркастично. За едно можех да разчитам на Мърто: каквато и странност изтърсех, щеше да се държи, сякаш не съм продумала.

- Донесъл съм ти торбичката с лекарства - каза той и кимна към дисагите на земята. - А край Лалиброх те знаят колко добра лечителка си. - След това кимна и на себе си. - Да, така ще стане. - И без повече обяснения легна на земята, уви се с наметката си и спокойно заспа, пренебрегвайки воя на вятъра в клоните, лекия дъжд и мен.

Скоро разбрах какво има предвид. Пътувахме открито - и бавно - по главните пътища, като спирахме във всяко селце и до всяка колибка в пустошта. Той проучваше местните, събираше болните или ранените и ми ги водеше. По тези места лекарите бяха малко и трудно се намираха, затова винаги имаше немалко такива.

Докато аз бях заета с лекарствата си, той си бъбреше с приятелите и роднините на пациентите ми и внимателно описваше пътя ни към Боли. Ако пък не се намираха пациенти, все пак спирахме за през нощта, като се подслонявахме в някоя колиба или хан. Там Мърто пееше, за да забавлява домакина ни и за да ни почерпят с нещо за хапване, като упорито настояваше да пазя парите, в случай че имаме нужда от тях, когато открием Джейми.

Той рядко разговаряше, но ме научи на няколко от песните си, за да убиваме времето по пътя.

- Имаш приличен глас - отбеляза той един ден, след като опитах с умерен успех да изпея „The Dowie Dens of Yarrow“. - Не си научена, но имаш силен глас и пееш вярно. Опитай пак и довечера ще я изпееш с мен. В Лимрае има малък хан.

- Наистина ли смяташ, че ще се получи? - попитах. - Това, което правим, имам предвид?

Размърда се в седлото, преди да ми отвърне. Не бе роден за коне и приличаше на маймуна, обучена да язди, но пък винаги слизаше от коня свеж като краставичка, а аз едвам смогвах да вържа юздите, преди да се строполя някъде.

- О, да - каза накрая. - Рано или късно. Виждаш се с все повече пациенти в последно време, нали?

Така беше.

- Ами тогава - продължи той - вестта за уменията ти се разпространява. Това искаме. Но можем да се справим и по-добре. Затова ще пееш тази вечер. И може би... - Поколеба се, сякаш не му се щеше да изрече това, което му беше на ума.

- Какво може би?

- Знаеш ли нещо за гледането на ръка? - попита предпазливо. Разбрах неохотата му. Беше видял лова на вещици в Крейнсмюир.

Усмихнах се.

- Малко. Искаш да опитам ли?

- Да. Колкото повече можем да им предложим, толкова повече хора ще дойдат да ни гледат и след това ще разказват на останалите. Вестта ще се разнесе, докато момчето накрая чуе за нас. Тогава ще го открием. Искаш ли да опитаме?

Свих рамене.

- Ако ще помогне, защо не?