Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Лампите като че ли не притесняваха нито една от двете, затова ги остави запалени и седна на пода между леглата. Не че всъщност знаеше защо непременно трябва да остане будна. Беше направила каквото можеше, също както и Нинив. Без да мисли повече, облегна гръб на стената и брадичката й бавно клюмна на гърдите.
Сънят беше приятен, макар и необичаен. Ранд коленичи пред нея и тя постави длан на главата му и го обвърза за свой Стражник. Един от Стражниците й; сега, с Биргит, вече трябваше да избере Зелената. Имаше и други жени, чиито лица се сменяха от поглед на поглед. Нинив, Мин, Моарейн, Авиенда, Берелайн, Аматера, Лиандрин, и други, които не познаваше. Които и да бяха те, тя знаеше, че ще се й налага да го дели с тях, защото в съня си беше напълно сигурна, че видението на Мин означава точно това. Трудно й бе да определи какво изпитва по този повод — някои от тези лица й се искаше да издере с нокти, — но ако така предопределяше Шарката, така трябваше да е. И все пак щеше да притежава нещо от него, което никоя друга нямаше да има — връзката между един Стражник и Айез Седай.
— Кое е това място? — каза Берелайн, с гарванова коса и толкова красива, че на Елейн й се дощя да се озъби. Жената беше облякла късата червена рокля, която Лука настояваше да облече Нинив: тя винаги се обличаше така, че да показва повече плът. — Събуди се. Това не е Тел-айеран-риод.
Елейн се сепна и видя Биргит. Беше се навела от леглото и стискаше немощно ръката й. Лицето й беше бледо и плувнало в пот, сякаш гореше от треска, но сините й очи се взираха остри и напрегнати в лицето на Елейн.
— Това не е Тел-айеран-риод. — Не беше въпрос, но Елейн кимна и Биргит се отпусна с тежка въздишка. — Спомням си всичко — прошепна тя. — Намирам се тук, а си спомням всичко. Всичко се промени. Гайдал е някъде тук, в истинския свят, като бебе или като малко момче. Но дори и да го намеря, какво ще си помисли той за една жена, достатъчно голяма, за да му бъде майка? — Тя отри сърдито очи и промърмори: — Не плача. Аз никога не плача. Спомням си добре това. Светлината да ми е на помощ. Никога не плача.
Елейн коленичи до леглото й.
— Ще го намериш, Биргит. — Каза го тихо. Нинив като че ли спеше дълбоко — от леглото й се носеше тихо, равномерно похъркване — но имаше нужда от отдих и не биваше да я будят точно сега. — Все някак ще го намериш. И той отново ще те обича. Сигурна съм.
— Мислиш ли, че това е важното? Мога да го понеса и без да ме обича. — Блесналите й очи издаваха, че лъже. — Но той ще има нужда от мен, Елейн, а аз няма да съм край него. Той винаги е проявявал прекалена смелост и винаги е трябвало да го сдържам. Още по-лошото е, че сега ще тръгне да ме търси, без да знае какво точно търси и защо се чувства наполовина празен. Ние винаги сме били заедно, Елейн. Като две половини на едно цяло. — По лицето й потекоха сълзи. — Могедиен се закани да ме накара да плача вечно и ето че… — Изведнъж лицето й се сгърчи; от гърлото й заизлизаха накъсани хлипове.
Елейн я прегърна, притисна я до себе си и замърмори утешително, макар да знаеше, че думите й ще са безполезни. Как щеше самата тя да се чувства, ако я бяха откъснали от Ранд? Само тази мисъл бе достатъчна, за да я накара да склони глава над Биргит и да заплаче заедно с нея.
Не беше сигурна колко мина, докато Биргит се успокои, но по някое време тя отблъсна Елейн, отдръпна се и изтри бузите си с пръсти.
— Никога не съм го правила, освен като малко дете. Никога. — Тя погледна намръщено Нинив, която още спеше на другото легло. — Могедиен много ли я нарани? Не бях виждала човек вързан така, откакто Тураг завзе Марееш. — Елейн сигурно изглеждаше озадачена, защото тя побърза да добави: — В друг Век. Много ли е пострадала?
— Не чак толкова. Предимно духом. Това, което си направила, я е спасило, но после… — На Елейн й беше трудно да го изрече. Твърде много бяха пресните рани. — Тя вини себе си. Смята, че… всичко… е по нейна вина. Затова, че те помоли за помощ.
— Ако не ме беше помолила, Могедиен сега щеше да я учи как да проси милост. Тя е също толкова непредпазлива като Гайдал. — Сухият тон на Биргит никак не отиваше на влажните й бузи. — Не ме е въвлякла в нищо. — Всъщност изглеждаше доста ядосана. — Аз съм свободна жена и сама правя избора си. Тя не е решавала нищо вместо мен.
— Трябва да призная, че го приемаш по-леко от… мен. — Не можа да каже „от Нинив“. Но и едното, и другото беше вярно.
— Винаги съм казвала: наложи ли се да се качиш на бесилката — махни с ръка на тълпата, дай петак на палача и увисни на въжето с усмивка. — Биргит се усмихна мрачно. — Могедиен затвори капана, но вратът ми е още здрав. Все ще мога да й поднеса някоя изненада, преди да се е свършило. — Изведнъж тя погледна Елейн съсредоточено и се намръщи. — Знаеш ли, аз те… усещам. Струва ми се, че мога да затворя очи и да посоча къде си, дори от миля разстояние.