Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
28.
Как да вярваш на къща!
— „Как си, Господин Птицата с пружината?
В края на последното си писмо ти споменах, че май съм ти казала всичко, каквото имам да ти казвам — не че имам какво толкова да ти казвам де. Помниш ли? Но след това пак помислих и започна да ми се струва, че трябва да ти напиша още малко. И така, сега се промъквам като хлебарка посред нощ, сядам на бюрото и отново започвам да ти пиша.
И аз не знам защо, но напоследък често си мисля за семейство Мияваки, за клетите Мияваки, които навремето живееха в празната къща, а после данъчните ги погнаха, те заминаха някъде и се самоубиха. Почти сигурна съм, четох някъде, че само по-голямата дъщеря не била умряла, но никой не знаел къде е… И докато работя, и в стола, и в стаята в общежитието, докато слушам музика, това семейство изниква в главата ми. Не че ми се е превърнало в натрапчива идея или нещо такова, но щом се появи пролука (а в моята глава има много пролуки!), мисълта за тях се промъква и остава в мен, както пушекът от огън в двора, който влиза през прозореца. От седмица, седмица и нещо това се случва непрекъснато.
Живея в онази къща на уличката, откакто съм се родила, и през цялото време гледах къщата отсреща. Прозорецът ми излиза точно натам. Щом тръгнах на училище, нашите ми дадоха отделна стая. По онова време Мияваки вече бяха построили новата къща и живееха в нея. По всяко време виждах някого от семейството вътре в къщата или на двора, тонове пране, което в слънчеви дни съхнеше отзад, двете момичета, които викаха по име едрата черна немска овчарка (как ли й беше името?). Щом слънцето залезеше, вътре в къщата светваха лампи и тя изглеждаше толкова топла и уютна, после лампите угасваха една по една. Голямата дъщеря ходеше на уроци по пиано, малката — на уроци по цигулка (голямата беше по-голяма от мен, малката — по-малка). На рождени дни и на Коледа си правеха увеселения, на които се стичаха много приятели, там беше щастливо и весело. Хора, виждали къщата, когато тя вече беше празна и се бе превърнала в развалина, не биха повярвали, че едно време е било така.
В края на седмицата често виждах как господин Мияваки подкастря дърветата. Очевидно му доставяше удоволствие да върши такива неща, неща, за които се иска много време, например да чисти улуците, да разхожда кучето или да лъска автомобила. Никога не съм разбирала как на някои са им приятни, те са толкова досадни, но хората сигурно са различни, пък и според мен във всяко семейство трябва да има поне по един такъв човек. Цялото семейство ходеше на ски: всяка зима завързваха ските отгоре на големия си автомобил и отпрашваха нанякъде, имаха вид на хора, които ще си прекарат страхотно (лично аз мразя да ходя на ски, но карай).
Както ти ги описвам, сигурно приличат на най-обикновено, типично щастливо семейство, но те наистина си бяха такива: най-обикновено, типично щастливо семейство. Нищо у тях не би те накарало да вдигнеш вежда и да възкликнеш: «Да де, ами това?»
Съседите все шушукаха: «Пари да ми дават, няма да живея на такова ужасно място», но Мияваки си живееха там мирно и кротко, направо като на рамкирана картинка без нито едно петно по нея. Точно за такива хора се казва в приказката: «И заживели щастливо.» Поне в сравнение с нашето семейство имаха вид на хора, които си живеят десет пъти по-щастливо. Срещнех ли ги на улицата, двете сестри бяха страшно мили. Понякога ми се е приисквало и аз да имам такива сестри. Всички в семейството, включително кучето, като че ли се смееха непрекъснато.
И през ум не ми е минавало, че някой ден — трак! — и всичко ще изчезне. Но се случи точно това. Един прекрасен ден забелязах, че цялото семейство, включително немската овчарка, го няма, сякаш ги е отнесъл вихър и е останала само къщата. Известно време, може би една седмица, никой в квартала не забеляза, че Мияваки са изчезнали. В началото наистина ми се стори странно, че вечерно време у тях не свети, но реших, че сигурно пак са заминали някъде цялото семейство. После майка ми чула съседите да шушукат, че Мияваки очевидно са се «укрили в нощния мрак». Помня, че я помолих да ми обясни какво означава това. Днес бихме казали просто «избягали».