Диамантен меч, дървен меч [bg]

А козокракият помълча и призна, вече доста по-спокоен:

- Да. Войните не са безкръвни. Бихме желали да избегнем безсмислени жертви от своя страна преди всичко. Но изходът на войната не би се променил от това колко ще платим за победата си... Добре, вълшебнице. В знак на добра воля, за да ви убедим, че не желаем на всяка цена война, слушай ме! Слушай и не казвай после, че не си чула! Повтори словата ми пред своя Съвет и нека боговете на Тъмата вложат в главите на върховните ви магове достатъчно мъдрост, за да стигнат те до правилното решение!

Клара кръстоса ръце, наклони глава на една страна. - Ние -заяви сатирът - сме призованите, чародейке. Ние сме оръжието. Не ти трябва да знаеш чие. Тук сме, защото някога в този всемир са прозвучали велики слова, слова на Сила. Прозвучало е пророчество. То прикова нашето внимание към този свят, както и към множество други, безброй други, където се е случвало нещо подобно. И тези слова са следните: "Когато Диамантеният и

Дървеният брат получат свободата си, ще удари сетният час на този свят, часът на съдбата!" Пророчеството отекна далеч отвъд пределите на тази реалност... и отгласът стигна до нас. Ние сме изпълнители на предсказаното. Ние сме Часът на съдбата. Но ние не възнамеряваме да наказваме, да съдим... Просто трябва да преминем, да стигнем до този свят, който ни призова. И всички Сили ни приветстват да го сторим. Ние само утъпкваме пътя. Павираме го. Градим един велик друм. Това е нашият живот, смисълът на съществуването ни. Родени сме да превръщаме световете в един Велик Път... по който да стъпят нозете на Онзи, който иде подир нас...

Неволно Клара беше затаила дъх, докато слушаше думите на сатира. От тях лъхаше на сила и достойнство. Омайна тържественост. Лекият оттенък на палячовщина и подигравателност в тона му бе изчезнал без следа. Съществото говореше пределно искрено и напълно сериозно.

"Но какво премълчаваш, гадино?" - отърси се от въздействието на словата му Клара, без да трепне и един мускул на лицето й и без да губи нишката на мисълта на сатира. Паметта й попиваше речта му. Можеше да я възпроизведе пред съвета даже с интонациите, с които я беше чула. Това бе важно - всеки детайл, всяко подробност.

- Аз казах - продължаваше козокракият, - но ще повторя: не желаем война със силните обитатели на тези места. Защото не сме воини, не търсим слава, нито плячка. Просто градим път. Не ни трябва нито Долината ви, нито натрупаните в нея богатства.