Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Хартия, която крие опасност? Що за документ е това?
— Аз имам само един такъв, но той е много опасен.
— Кажете, херцогиньо, що за документ е това?
— Това е записка… от 2 август 1644 година, с която вие ме изпращате в Ноази льо Сек, за да видя милия и нещастен малчуган. С вашата ръка е написано: „милия и нещастен малчуган“.
Възцари се пълна тишина. Кралицата мислено измерваше дълбочината на пропастта, а херцогиня Дьо Шеврьоз залагаше своите капани.
— Да, нещастен, много, много нещастен! — прошепна Ана Австрийска. — Какъв нещастен живот е живяло това сиротно дете и как трагично е завършило всичко! И сега виждам друга бедна жена да го приласкава като майка. Виждам ясно картината…
— Нима то е умряло? — възкликна херцогинята, с което успокои кралицата; тя помисли, че учудването е искрено.
— Умря в треска, умря забравено от всички като увехнало цвете, поднесено на любимата и пъхнато в шкафа, за да се запази от нескромните погледи на околните.
— Значи е умрял! — повтори херцогинята с опечален глас, който несъмнено би зарадвал кралицата, ако в него не се прокрадваха нотки на съмнение. — Умрял е в Ноази льо Сек?
— Да, в ръцете на своя гуверньор, който с малко го е надживял.
— Естествено! Не е леко да преживееш такава загуба. Кралицата не обърна внимание на иронията в тези думи.
Госпожа Дьо Шеврьоз продължи:
— Преди няколко години, господарко, аз направих справка в самия Ноази льо Сек за съдбата на това нещастно дете. Там не го считаха за умряло, ето защо не изпитах скръб, както ваше величество. О, разбира се, ако бях повярвала на този слух, никога нямаше дори да намекна за това тъжно събитие, за да не пробудя естествена тъга в сърцето ви, ваше величество.
— Казвате, че в Ноази льо Сек не смятат детето за мъртво? Какво друго говореха там?
— Казваха… но, разбира се, това е плод на заблуждение… Една вечер — било в началото на 1645 година — някаква величествена, красива жена, това е било забелязано въпреки маската и мантията й, без съмнение, знатна дама, дори много знатна дама, спряла с карета на кръстопътя, същия кръстопът, на който, както ви е известно, аз чаках вести за младия принц, когато ваше величество благоволи да ме изпрати там. Гуверньорът завел момчето при дамата, а на следващия ден заедно с момчето заминал от селцето.
— Виждате ли, историята е вярна, но бедното дете умря внезапно, което често се случва с деца до седемгодишна възраст.
— Ваше величество казва истината, никой не знае това по-добре от вас и никой не вярва толкова безгранично, както аз. Но забележете, има нещо странно… Лицето, което ми съобщи тези подробности, лицето, ходило да се интересува за здравето на детето…
— Вие сте поверявали някому подобна мисия? О, херцогиньо!
— Това лице е нямо като ваше величество, нямо като мен. Да предположим дори, че това съм била самата аз. Това лице, минавайки след известно време през Турен… е разпознало гуверньора и момчето… Извинете, но на това лице сигурно само му се е сторило. Двамата били живи, весели и здрави, и двамата били в цветущо здраве, единият — в дните на своята бодра, пълна със сили старост, а другият — в нежните дни на първата си младост. Сега кажете, може ли след всичко това да се вярва на слухове? Но аз изморявам ваше величество със своя разказ. О, съвсем не съм искала това и веднага ще се сбогувам, поднасяйки още веднъж уверенията си в най-голяма преданост, ваше величество.
— Останете! Да поговорим малко и за вас.
— За мен? О, господарко, не свеждайте толкова ниско своя поглед.
— Но защо? Нима вие не сте най-отдавнашната ми приятелка… Нима сте ми сърдита, херцогиньо?
— Аз? Боже господи! Какво основание мога да имам за това? Нима щях да се явя пред вас, ако имах причина да ви се сърдя? Вие ме обсипвате с милост, като казвате толкова ласкави думи за нашето приятелство.
— Никой не ме обичал така, никой не ми е служил така, както вие, херцогиньо.
— Аз съм ваша с цялото си същество и днес, ваше величество!
— Но къде е доказателството за приятелството ви? Поискайте нещо от мен.
— Да поискам нещо от вас?
— Знам, че сте най-безкористната, най-възвишената и най-царствената душа!
— Не ме хвалете прекалено — каза развълнувано херцогинята. — С възрастта, под влияние на нещастията, човек много се променя, ваше величество.
— Предишната херцогиня, прекрасната и обожавана Шеврьоз би ми отвърнала с черна неблагодарност, ако каже: „Нищо не ми е нужно от вас.“