Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Нещо като усмивка мина по лицето на Мириамел. Тя притисна острието на меча до гърлото на графа и извика на войниците му:

— Ей! Искате ли да обясните на Бенигарис как е бил убит най-добрият му приятел?

Исгримнур отмести копието на войника, който го пазеше, и пристъпи напред.

— Искате ли? — повтори Мириамел.

Никой от хората на графа не проговори.

— Тогава ни дайте лъковете си. Всичките. И четири коня.

— Няма да ти дадем нито един кон, вещице! — извика сърдито един от войниците.

— Така да бъде. Тогава ще върнете Аспитис с прерязано гърло и ще кажете на херцог Бенигарис, че това е направено от един старец и едно момиче, докато вие сте стояли и сте гледали — искам да кажа, ако се измъкнете безнаказано, а ще трябва да ни избиете всичките, за да го направите.

— Не се пазари с тях — извика Кадрах неочаквано. В гласа му имаше отчаяние. — Убий това чудовище. Убий го!

— Успокой се. — Мириамел се зачуди дали монахът не се опитва да убеди войниците, че заплахата за господаря им е реална. Ако бе така, значи беше превъзходен актьор: звучеше забележително искрено.

Войниците разтревожено се заспоглеждаха. Исгримнур се възползва от моментното объркване и бързо започна да им взима лъковете и колчаните. Изръмжа на Кадрах и той стана да му помогне. Войниците ругаеха, но никой не се възпротиви открито — бойният им дух се беше изпарил.

— Сега четири коня — каза спокойно Мириамел. — Ще ви направя услуга и ще яздя заедно с човека, когото тази отрепка — тя бодна неподвижното тяло на Аспитис — нарече „блатно човече“. Иначе ще трябва да ни дадете пет.

След още малко мърморене хората на Аспитис свалиха дисагите на четири коня и когато преразпределиха багажа между останалите, двама вдигнаха графа от земята и го преметнаха безцеремонно през едно седло. Трябваше да яздят по двама на кон. Когато потеглиха, Мириамел извика след тях:

— И ако оживее, напомнете му какво се случи!