Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
— Вече ще пътуваме много по-спокойно, принцесо. — Той се усмихваше в брадата си. Дори да беше паднала в очите му сега, когато Аспитис беше разкрил позора й, той беше прекалено благороден, за да го покаже. — Кълна се в Дрор, видя ли Камарис? Видя ли го? Като мъж на половината от възрастта му.
— Да. — Тя се усмихна. Херцогът беше добър човек. — Видях го, Исгримнур. Беше като стара песен. Не, по-хубаво дори.
Той я събуди рано сутринта. По лицето му видя, че нещо не е наред.
— Тиамак ли? — Тя усети, че й става лошо. Бяха преживели толкова много! Но нали дребният човек беше започнал да се оправя?
Херцогът поклати глава.
— Монахът. Изчезнал е.
— Кадрах? — Мириамел не беше готова за това. Разтърка очи, като се мъчеше да се събуди окончателно. — Какво значи „изчезнал?“
— Отишъл си е. Взел е един от конете. Оставил е бележка. — Исгримнур посочи парче плат от Селска горичка — беше затиснато с камък, за да не го отвее неумолимият вятър.
Там, където трябваше да бъдат чувствата на Мириамел, предизвикани от бягството на Кадрах, Нямаше нищо. Тя вдигна камъка и разгъна парчето светъл плат. Да, беше неговият почерк: беше го виждала доста пъти. Изглежда, беше написал писмото с обгорена клечка от огъня.
„Какво толкова важно е имал да каже — питаше се тя, — та е загубил толкова време да напише бележка, преди да си отиде?“
После зачете.
„Принцесо,
Не мога да дойда с вас при Джосуа. Аз не спадам към онези хора. Не се обвинявай. Никой не е бил по-добър към мен от теб, дори след като разбра що за човек съм.
Боя се, че нещата са по-лоши, отколкото знаете, много по-лоши. Бих искал да имаше още нещо, което да можех да направя, но не съм в състояние да помогна на никого“.
Не се беше подписал.
— Какви „неща“? — попита раздразнено Исгримнур, който четеше през рамото й. — Какво иска да каже с това „нещата са по-лоши, отколкото знаете“?
Мириамел безпомощно сви рамене.
— Кой може да каже? — „Пак дезертира“, беше единствената й мисъл.
— Може би бях прекалено груб с него — каза херцогът унило, — но това не е причина да откраднеш кон и да отпрашиш.
— Той винаги беше изплашен. Откакто го познавам. Трудно е непрекъснато да живееш в страх.
— Е, няма да леем сълзи за него — измърмори Исгримнур. — Имаме си собствени грижи.
— Така е — потвърди Мириамел, докато сгъваше парчето плат, — няма да леем сълзи.
20. Пътници и пратеници
— Не съм била тук толкова много сезони — каза Адиту. — Много, много сезони.
Тя спря, вдигна ръце и завъртя пръсти в сложен жест; стройното й тяло се поклащаше като пръчка на водотърсач. Саймън я гледаше с изумление — и с доста страх.
— Няма ли да слезеш долу? — попита той.
Тя само бегло го погледна — осветена от луната усмивка заигра в ъгълчетата на устата й, — после отново обърна очи към небето и измина още няколко стъпки по тънкия, ронещ се парапет на Обсерваторията.
— Срам за Дома на Годишния танц — каза тя. — Трябвало е да направим повече за съхранението на това място. Болно ми е да виждам как се разпада.
Саймън не смяташе, че тонът й е много натъжен.
— Гелое нарича това място Обсерваторията — каза Саймън. — Защо?
— Не знам. Какво значи „обсерватория“? Не знам тази дума на вашия език.
— Отец Странгиард казва, че е място като тези, които са имали в Набан по времето на императорите — високи постройки, откъдето са наблюдавали звездите и са се опитвали да предскажат какво ще се случи.
Адиту се разсмя и повдигна крака си във въздуха, за да събуе обувката си, след това стъпи с него и направи същото с другия толкова спокойно, сякаш стоеше на земята до Саймън, а не на двайсет лакътя височина на тънък каменен корниз. Изрита обувките и те тупнаха меко на влажната трева.
— Сигурно се е пошегувала, макар че има някакъв смисъл в думите й. Тук никой не е гледал звездите, освен както се гледат отвсякъде. Това беше мястото на Рао йе-Сама'ан — Главния свидетел.
— Главния свидетел? — На Саймън му се искаше Адиту да не върви по хлъзгавия корниз толкова бързо. Първо, защото това го принуждаваше да върви енергично просто за да я чува. Второ… е, ами беше опасно, дори тя да не смяташе така. — Какво значи това?
— Знаеш какво значи Свидетел, Саймън. Джирики ти даде огледалото си. Това е по-малък Свидетел, и много от тях все още съществуват. Имало е съвсем малко Главни свидетели, всеки свързан с определено място — Езерото на Трите дълбочини в Асу'а, Говорещия огън в Хикехикайо, Зелената колона в Джина-Т'сеней — и повечето от тях са разрушени, или рухнали, или изчезнали. Тук, в Сесуад'ра, имаше огромна скала под земята, скала, наричана Окото на Земния дракон, Великата змия, която е захапала собствената си опашка. Ние сме построили цялото това нещо на върха на тази скала. Това не е съвсем Главен свидетел — всъщност дори не е Свидетел само по себе си, но мощта му беше такава, че един по-малък Свидетел като огледалото на брат ми става Главен свидетел, ако се използва тук.