Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Ана Австрийска заплашително пристъпи към бегинката.
— Оценете верността, честта и дискретността на забравените от вас приятели — каза бегинката и свали маската си.
— Херцогиня Дьо Шеврьоз! — възкликна кралицата.
— Единствената, която споделя с вас тази тайна.
— Ах — прошепна Ана Австрийска, — прегърнете ме, херцогиньо! Така може и да убиете старата си приятелка, като си играете с нейната съдбоносна скръб.
Кралицата заплака на рамото на старата си приятелка.
— Вие още сте млада! — полугласно произнесе госпожа Дьо Шеврьоз, — щом не сте загубили щастието и способността да плачете!
Глава четиридесет и четвърта
ПРИЯТЕЛКИТЕ
Кралицата погледна с достойнство към херцогинята и каза:
— Струва ми се, че вие произнесохте думата „щастлива“, говорейки за мен. А аз винаги съм мислила, че на този свят няма друго същество, толкова отминато от щастието, колкото френската кралица.
— Господарко, вие наистина сте олицетворение на всички скърби. Но заедно с тези възвишени страдания, за които ние с вас, стари приятелки, разделени от хорската злоба, току-що говорихме, заедно с тези беди има и някои неща, наистина слабо усетени от вас, но пораждащи в този свят остра завист…
— Какви са те? — попита тъжно Ана Австрийска. — Как може да се произнася думата „радост“, след като вие самата току-що казахте, че тялото и духът ми се нуждаят от целебни лекарства?
Госпожа Дьо Шеврьоз се замисли за минута, след което прошепна:
— Каква пропаст отделя кралете от всички останали хора! Те са толкова далеч от грубата действителност, че забравят за несгодите, с които трябва да се борят останалите хора. Те приличат на онези обитатели на африканските планини, които от своите зелени височини, дарени с ручеи с леденостудена вода, не могат да разберат как може да се умира от жажда и глад сред изгорената от слънцето пустиня.
Кралицата едва сега разбра за какво става дума.
— Колко лошо е от моя страна, че се разделих с вас! — каза тя.
— О, господарко, казват, че кралят е наследил омразата, която изпитваше към мен покойният му баща. Кралят би ме изгонил, ако знаеше, че съм в двореца.
— Не мога да кажа, херцогиньо, че кралят изпитва към вас особено разположение — отговори Ана Австрийска. — Но аз бих могла… скришом по някакъв начин…
По лицето на херцогинята премина презрителна усмивка, която разтревожи кралицата, и тя побърза да добави:
— Много добре направихте, че дойдохте при мен.
— Благодаря ви, ваше величество.
— Дори само поради това, че ми доставихте радост с опровержението за вашата смърт.
— Нима са казвали, че съм умряла? Моите синове не са носили траур!
— Вие знаете, херцогиньо, че дворът непрекъснато пътува. Тъй че не виждаме често сред нас господин Далбер дьо Люин и вашите деца, а освен това толкова неща ни се изплъзват при безкрайните грижи, сред които постоянно живеем.
— Ваше величество не е трябвало да вярва на слуха за моята смърт.
— Защо? Всички, уви, сме смъртни. Виждате, че и аз, вашата по-малка сестра, както казвахме някога, вече съм с единия крак в гроба.
— След като сте повярвали в моята смърт, ваше величество, би трябвало да ви учуди, че, умирайки, не съм ви пратила вест за себе си.
— Но нали смъртта понякога идва съвсем неочаквано.
— О, ваше величество! Душите, обременени с тайни като тази, за която току-що говорихме, винаги изпитват нужда да се освободят от тегнещото им бреме и тази потребност трябва по отрано да се удовлетвори. Сред нещата, които трябва да се направят, когато се готвим за пътешествие към вечността, е и нуждата да приведем в ред книжата си. Кралицата трепна.
— Ваше величество — каза херцогинята — съвсем точно ще узнае деня на моята смърт, и то съвсем достоверно. Още на другия ден след последното ми издихание на ваше величество ще бъде връчен четирипластов плик и в него вие ще намерите всичко, което е останало от нашата стара тайна кореспонденция.
— Вие не сте изгорили моите писма? — възкликна с ужас Ана.
— О, моя кралице, само предателите горят кралските писма. По-точно, те се правят, че ги горят, а после или ги запазват, или ги продават за много пари. Верният човек ги пази колкото може по-надалеч. После, в един прекрасен ден, се явява при своята кралица и казва: „Ваше величество, аз старея, аз съм тежко болна, животът ми е в опасност, в опасност е и тайната, поверена ми от ваше величество. Вземете тази криеща опасност хартия и сама със собствените си ръце я изгорете.“