Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
В разказите му „птицата с пружината“ се употребява като ключов израз и в тях повествованието със сигурност достигаше до наши дни във вид на хроника (или може би не във вид на хроника). Но „птицата с пружината“ не беше словосъчетание, измислено от Канела. Изразът беше изречен неволно от майка му Индийско орехче в историята, която тя ми разказа, докато вечеряхме в ресторанта в Аояма. По онова време жената определено не знаеше за моя прякор „Господин Птицата с пружината“. А това означаваше, че съм свързан с тяхната история по някакво случайно съвпадение.
Но не бях съвсем сигурен. Индийско орехче може да е знаела отнякъде за прякора „Птицата с пружината“. И тези думи някак да са повлияли на нейния (и на сина й) разказ, някак да са се внедрили в него. Тази история, обща на майката и сина, може би не съществуваше в един-единствен, строго установен вариант и се променяше и разрастваше, както става при повествование, предавано от уста на уста.
Дали по случайно съвпадение или не, „птицата с пружината“ присъстваше с властна сила в разказа на Канела. Само малцина избрани чуваха писъка на птицата и после биваха тласкани към неминуема гибел. Значи волята на човеците не означава нищо, както ветеринарят очевидно е бил убеден през цялото време. Хората не са нищо повече от кукли върху масата с навити докрай пружини, курдисани кукли, задвижвани по начин, който не могат да избират, в посоки, които не могат да избират. Почти всички, попаднали в обсега на птицата с пружината, биваха погубвани, съсипвани. Просто падаха от ръба на масата.
Почти бях сигурен, че Канела е проследил разговора ми с Кумико. Вероятно знаеше всичко, което ставаше вътре в компютъра. Вероятно беше изчакал да свърша, за да ми поднесе разказаното за „Хрониката на птицата с пружината“. Това очевидно не беше случайност или внезапна приумица. Канела беше настроил машината със строго определена цел и ми беше показал един разказ. Беше се погрижил да разбера, че може би съществува цяла поредица от разкази.
Лежах на канапето и гледах в здрача тавана на „пробната“. Нощта беше непрогледна и тягостна, кварталът тънеше в почти болезнена тишина. Белият таван захлупваше стаята като дебел леден капак.
С дядото на Канела — безименния ветеринар — имахме доста необичайни допирни точки: белега на лицето, бейзболната бухалка, писъка на птицата с пружината. Освен това в разказа на Канела се появяваше и лейтенант, който ми напомняше лейтенант Мамия. По онова време и той е бил в щабквартирата на Квантунската армия в Синдзин. Истинският лейтенант Мамия обаче не беше командвал бойна група, той беше работил във Военнотопографския корпус и след войната не е бил обесен (съдбата не беше допуснала да умира), а се беше завърнал в Япония, след като бе загубил в битка лявата си ръка. Обаче не можех да се отърся от усещането, че офицерът, ръководил екзекуцията на кадетите китайци, наистина е бил лейтенант Мамия. Поне изобщо нямаше да е странно, ако е бил лейтенант Мамия.
Освен това съществуваше въпросът с бейзболните бухалки. Канела знаеше, че държа на дъното на кладенеца бухалка. А това означаваше, че бухалката може да се е „внедрила“ в разказа по същия начин, както Птицата с пружината. Но дори и да беше така, имаше нещо, свързано с бухалката, което не можеше да се обясни толкова лесно: мъжът с калъфа за китара, който ме нападна с бухалката във входа на изоставения жилищен блок. Това беше същият човек, който бе демонстрирал в онова заведение в Сапоро как си гори дланта на свещ и който след време ме беше ударил с бухалката, колкото после да бъде набит с нея и да се лиши от същата бухалка в моя полза.
И накрая, защо на лицето ми се бе появило петно със същия цвят и форма, както белегът на дядото на Канела? Дали и това се беше появило в разказа им заради моето „вклиняване“ в него? Дали ветеринарят наистина е имал белег на лицето? Не виждах смисъл Индийско орехче да си съчинява подобно нещо, докато ми описва баща си. Тя ме беше „открила“ в Шинджуку именно заради белега, който имахме и аз, и баща й. Всичко образуваше сложна плетеница като в триизмерна главоблъсканица — главоблъсканица, в която истината не беше непременно факт, а фактът — непременно истина.
Станах от канапето и отново отидох в малкия кабинет на Канела. Седнах до писалището, подпрях лакти върху плота и се вторачих в екрана на компютъра. Там, вътре, вероятно беше Канела. Там, вътре, безмълвните му думи живееха и дишаха като разкази. Мислеха, търсеха, разрастваха се, излъчваха топлинал Ала екранът пред мен тънеше в мъртвешко мълчание като луната и криеше думите на Канела като в лабиринт. Нито екранът на монитора, нито самият Канела зад него се опитаха да ми разкажат нещо повече от онова, което вече ми беше съобщено.