Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Удряй! — извика Мириамел, но Камарис сякаш не я чу. Вместо това движенията му ставаха все по-плавни, старите му рефлекси се пробуждаха сякаш след дълъг сън и той просто се защитаваше по-старателно: блокираше всяко мушване, отклоняваше всеки замах, омотаваше стоманена паяжина, която Аспитис не можеше да пробие.

Боят ставаше смъртно сериозен. Беше ясно, че графът на Еадне и Дрина е много добър фехтовач, а той на свой ред бързо схвана, че противникът му е нещо необикновено. Аспитис отслаби нападението си, като търсеше по-внимателна, опипваща стратегия, но не отстъпи пред предизвикателството. Нещо — дали гордост, или някакъв по-дълбок, по-животински импулс — го беше завладяло изцяло. Камарис пък явно се биеше само защото беше принуден. Според Мириамел имаше поне няколко положения, когато той би могъл да нападне, но предпочиташе да не го прави и изчакваше врагът му да му налети отново.

Аспитис финтира, после промуши удар под гарда на Камарис, но Квалнир някак си се оказа там и отблъсна меча на графа настрана. Аспитис замахна към крака на стареца, но Камарис се отмести, без видимо да бърза и без да губи равновесие — дори раменете му не трепнаха, когато избегна удара на Аспитис. Беше като вода, изливаше се винаги където имаше отвор, отстъпваше, но никога не се разкриваше, срещаше всеки удар на Аспитис и насочваше силата му нагоре или надолу, наляво или надясно. Пот изби по челото на стареца, но лицето му си остана спокойно съжаляващо, сякаш беше принуден да седи и да гледа как двама негови приятели се дърлят.

Двубоят продължаваше, както се струваше на Мириамел, ужасно дълго. Сърцето й биеше до пръсване. Всеки удар идваше сякаш след много голям интервал. Двамата мъже — графът с обезобразеното лице и високият дългокрак Камарис — слизаха от групата борове надолу по склона, като кръжаха по него като нощни пеперуди, които се въртят около свещ. Мечовете им проблясваха под сивото небе. Когато графът нападна отново, Камарис стъпи в някаква дупка и загуби равновесие. Аспитис използва това и нанесе удар по ръката на стареца — лъсна кървава резка. Мириамел чу, как зад нея Исгримнур изруга със сърцераздирателно безсилие.

Ударът сякаш разбуди нещо в Камарис. Макар че все още не нападаше агресивно, той започна да отбива атаките на графа с повече сила — удряше достатъчно енергично, за да накара звънът на стомана да заехти над езерото. Мириамел се тревожеше, че това няма да е достатъчно, защото въпреки почти невероятната си мощ, той най-после, изглежда, започна да се уморява. Отново се препъна, този път без да има дупка, и Аспитис промуши удар, който се плъзна по Квалнир и попадна в рамото на Камарис, като му пусна още кръв. Но и графът отпадаше: след бърза вихрушка от удари, всичките блокирани, той отстъпи няколко крачки задъхан и се приведе, сякаш щеше да припадне. Мириамел обаче видя, че вдига нещо от земята.