Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Вляво дърветата се разредиха и Даш видя, че приближава няколко ферми и открити поля, осеяни с изгорели постройки. Поколеба се за миг, но да се опита да язди през разкаляните ниви щеше да е много по-лошо, отколкото да остане на просеката. По-малко беше калта тук, върху здраво отъпканата от фургони, конници и човешки стъпки горска почва. А калта из нивите щеше да е толкова дълбока, че кобилата щеше да затъне.
Даш я пришпори по пътеката; липсата на зоб обаче бе изтощила кобилата и тя дишаше запъхтяно. Даш зърна пред себе си някаква камениста пътека зад оградата и в ума му проблесна плаха надежда.
Отправи безмълвна молитва към Рутия, богинята на късмета, дръпна юздите така, че кобилата насмалко не падна, и я смуши за скок. Оградата на това място беше порутена, но пък трябваше да се приземи върху сравнително тясната пътека, точно до една малка порта.
Кобилата беше уморена, но събра достатъчно сили, за да прескочи оградата и да стъпи върху влажните камъни от другата страна. Успокоителният тропот на копитата по камъка подсказа на Даш, че Рутия поне не му е отвърнала с „не“.
Обърна се наляво и видя, че няколко от ездачите се опитват да му отрежат пътя и завиват през разкаляните ниви. Усмихна се.
След като се увери, че кобилата поема точно накъдето иска той, отново погледна през рамо и видя, че конете в полето вече са затънали до колене и не могат да измъкнат копитата си от дълбоката гъста кал.
Спечели още няколко ценни мига, понеже засилилите се след него пропуснаха порутеното парче ограда и трябваше да забавят и да потърсят откъде да минат. Вече имаше шанс.
Слънцето вече се беше скрило зад дърветата и дългите сенки на късния следобед запълзяха през полята. Даш мина покрай една изгоряла ферма и видя, че каменната пътека подминава вратата и продължава към някаква изгоряла плевня. Продължи натам, но щом наближи края на пътеката, забави.
Позволи си само миг отдих, колкото животното да си поеме дъх. Ругатните зад гърба му му подсказаха, че и втората група преследвачи също са затънали в калта. Даш прецени, че вдясно от него теренът ще е малко по-здрав — поне се надяваше, че не е сбъркал — и пое натам.
Копитата на кобилата заудряха в здраво отъпкан пясък и това отново събуди у него прилив на надежда. Тя обаче бързо се изпари, щом Даш чу виковете на ездачите, бързо приближаващи се по каменната пътека.
Дърветата бяха толкова близо, че създаваха илюзия за бързо избавление, но Даш съзнаваше, че ако не успее да се добере до тях поне минута преди преследвачите си, ще го хванат.
Смуши кобилата и погледна през рамо. Конниците тъкмо се показваха иззад постройката, и в душата му отново се събуди надежда. Конете им бяха запенени — бяха почти толкова изтощени, колкото и неговата кобила. Сигурно патрулът им беше към края си или конете не бяха получили достатъчно зоб, но каквато и да беше причината, сякаш не им оставаха достатъчно сили да го догонят… стига да успееше да накара грохналото си животно да продължи напред.
Стигна гората и се сниши под един надвиснал клон. Колкото може по-бързо си запроправя път през дърветата, като менеше посоката и се стараеше да запази разстоянието между себе си и преследвачите. Надяваше се, че сред тях няма следотърсачи, макар че при тоя терен и слепец щеше да може да хване дирята му.
Забеляза една скална издатина на върха на малко възвишение. Изглеждаше сравнително плоска. Подкара кобилата по склона и видя, че покрай скалата минава тясна пътека. Скочи от седлото и поведе кобилата по нея.
Умората беше надвила желанието й да повика отново жребеца и тя едва успяваше да си поеме дъх и да следва Даш. Той дръпна силно юздите и кобилата с неохота застъпва след него.
Слънцето потъна на запад, сенките потъмняха. Даш навлезе дълбоко в горите. Ако Джими и Малар се бяха измъкнали, щяха да приближат града откъм юг. Даш се зачуди дали да не се опита да заобиколи зад преследвачите си и да намери брат си и странника от Долината на сънищата.
Но после прецени, че ще е по-добре да не го прави. В Крондор едва ли щеше да има чак толкова много хора и ако двамата с Джими стигнеха там живи и здрави, все щяха да се намерят. Поне се надяваше, че ще е така.
Джими стисна Малар за рамото и каза:
— Омешваме се там. — И посочи пътя, където от горите се вливаше постоянен поток пътници. — Аз съм наемник от Ландрет, а ти си слугата ми.
— Обирач на псета — каза Малар.
— Какво?
— Казва се „обирач на псета“. За да нахрани господаря си, слугата на един наемник е готов и да вземе и кокала на псе, ако потрябва. — Мършавият мъж се усмихна. — Служил съм и като такъв. Но колкото до вас, всеки мъж от Долината, ако се намерят такива, ще разбере, че лъжете.