Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Даш се ухили.

— Какво е животът без някое и друго предизвикателство?

Когато дъждът спря, продължиха по пътя си.

Късно следобед Малар каза:

— Млади господа, струва ми се, че чувам нещо.

Тримата спряха и се вслушаха. Студените зимни дни отстъпваха пред обещанието за пролет, но все още бе достатъчно хладно, за да виждат дъха си в късния следобеден въздух. След миг мълчание Даш тъкмо се накани да проговори, когато някъде над главите им отекна глас. Беше на език, който никой от братята не разбираше, но знаеха, че е подобната на ябонската реч на нашествениците.

Джими бързо се огледа за скривалище, посочи и промълви само една дума:

— Там.

Сочеше им един храсталак около купчина скали. Даш не беше много сигурен, че ще успеят да скрият конете там, но това беше единственото нещо наоколо, предлагащо прикритие.

Малар бързо заобиколи стърчащите скали, дръпна един от по-ниските храсти и пропусна Джими и Даш с конете в сравнително заслоненото скривалище. Отдалече се чу конско цвилене.

Ноздрите на кобилата на Даш се разшириха и тя вдигна глава.

— Какво й става? — попита Джими.

— Разгонена е проклетата — прошепна Даш, дръпна здраво юздите и се скара на животното:

— Стой мирно!

— Защо яздите кобила? — учудено попита Малар.

— Добра е — оправда се Даш.

— В повечето случаи! — изсъска Джими. — Но не и сега!

Даш задърпа юздата на кобилата. Като опитен ездач, знаеше, че ако успее да й задържи вниманието, можеше и да не нададе любовния си призив към приближаващите се коне.

Скопецът на Джими остана сравнително безразличен към ставащото, макар че изгледа с любопитство възбудената стойка на кобилата. Даш държеше здраво юздите й, търкаше я по ноздрите и й шепнеше успокоително.

Ездачите приближиха и по тропота на копитата Даш прецени, че са поне десетина души. Един от тях се засмя. Явно бяха мъже, излезли на патрул в познат район, и не очакваха нищо необичайно.

Даш стискаше здраво юздите и продължаваше да шепне в ухото на кобилата. Изведнъж тя се дръпна, вдигна глава изцвили силно.

Въздухът се изпълни с викове; другите коне отвърнаха на зова на кобилата.

— Натам! — викна Джими.

Малар се шмугна през храсталаците натам, накъдето сочеше Джими. Джими задърпа коня си след него. Кобилата се възпротиви и отново зацвили. Един от жребците на патрулните й отговори и Даш разбра, че единственият начин да се отърве, е да се метне на гърба на кобилата и да препусне, нищо, че щяха да го видят.

Скочи на седлото й подкара кобилата в галоп. Изхвърча от храстите точно срещу ездачите, проточили се по пътеката, профуча край тях в обратна посока спрямо брат си и Малар — и гонитбата започна.

На едно по-високо място недалече Джими се обърна и видя как ездачите препуснаха след Даш. Малар, останал почти без дъх, изпъшка:

— Сър, ще го хванат ли?

Джими изруга.

— Сигурно. Но ако не успеят, ще се опита да се върне при онази ферма, дето я подминахме. Така се разбрахме.

— Ще обръщаме ли? — попита Малар.

— Не. Даш или ще го хванат, при което няма да можем да му помогнем да избяга, или ще им се измъкне. Ако се върне при фермата, където те намерихме, ще изчака един-два дни, а после ще се върне в Даркмоор. Ако се върнем сега, няма да имаме повече информация за него, отколкото той за нас.

— Значи отиваме в Крондор?

— Да — каза Джими. Огледа се, за да се увери, че в района не се мяркат други ездачи, и след като тропотът от Даш и преследвачите му заглъхна в далечината, посочи.

— Натам.