Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Господин Голт! — викна онзи с огромна приветливост. — За мен е чест да се запозная с вас, чест и привилегия! Моля ви, господин Голт, не ни разбирайте погрешно, ние сме готови да угодим на вашите желания, не, разбира се, че не трябва да говорите с госпожица Тагарт, ако не искате, тя само се опитваше да изпълни патриотичния си дълг, но…
— Казах ви да я разкарате от мен.
— Ние не сме ваши врагове, господин Голт, уверявам ви, че не сме ваши врагове — той се обърна към Дагни. — Госпожице Тагарт, оказахте неоценима услуга на народа. Заслужихте най-висшата форма на обществена благодарност. Позволете ни да поемем оттук — успокоителните движения на ръцете му я избутваха назад, извън полезрението на Голт.
— А сега какво искате? — попита Голт.
— Народът ви чака, господин Голт. Искаме само шанс да разпръснем недоразуменията. Само шанс да си съдействаме — облечената му в ръкавица ръка махаше към тримата мъже; дъските на пода пращяха, докато те мълчаливо отваряха чекмеджетата и шкафовете; претърсваха стаята. — Духът на нацията ще се възроди утре сутрин, господин Голт, когато научат, че сме ви открили.
— Какво искате?
— Просто да ви поздравя от името на народа.
— Арестуван ли съм?
— Защо да мислим с такива старомодни термини? Работата ни е само да ви придружим безопасно до върховния съвет на държавните ръководители, където присъствието ви е спешно необходимо — той спря за момент, но не получи отговор. — Върховните ръководители на страната биха желали да разговарят с вас — просто да разговарят и да постигнат приятелско разбирателство.
Войниците вадеха само дрехи и кухненски принадлежности; нямаше писма, нямаше книги, дори и вестник, сякаш в стаята живееше неграмотен човек.
— Нашата цел е само да ви помогнем да заемете полагащото ви се място в обществото, господин Голт. Изглежда, не разбирате собствената си обществена стойност.
— Напротив.
— Тук сме само за да ви защитим.
— Заключено! — обяви един войник, като удари с юмрук по вратата на лабораторията.
Началникът пусна подкупваща усмивка.
— Какво има зад тази врата, господин Голт?
— Частна собственост.
— Бихте ли я отворили, моля?
— Не.
Командирът разпери ръце в жест на наранена безпомощност.
— За съжаление, ръцете ми са вързани. Заповеди. Трябва да влезем в тази стая.
— Влизайте.
— Това е само формалност, проста формалност. Няма причина нещата да не се уредят приятелски. Няма ли да ми съдействате, моля?
— Казах не.
— Сигурен съм, че не бихте желали да прибягваме до… ненужни средства — отговор не последва. — Имаме властта да разбием тази врата, но, разбира се, не бихме желали да го правим — отново зачака, но не получи отговор. — Разбийте бравата! — сопна се той към един от войниците.
Дагни погледна лицето на Голт. Той стоеше безучастно, с изправена глава, тя видя невъзмутимите черти на профила му, очите му, насочени към вратата. Бравата беше малка, квадратна плочка от полирана мед, без дупки или механизъм. Мълчанието и внезапната неподвижност на тримата здравеняци бяха неволни, докато касоразбиваческите инструменти в ръцете на четвъртия продължаваха да стържат внимателно по дървото на вратата. Дървото подаде лесно и започнаха да падат малки тресчици, чийто звук се усилваше от мълчанието и се чуваше като стрелба на далечен пистолет. После лостът на взломаджията стигна до медната плочка, чуха лек шум зад вратата, не по-силен от въздишката на уморен ум. След минута бравата падна и вратата отстъпи назад с няколко сантиметра.
Войникът отскочи назад. Командирът се приближи, с неравни, като хълцане, стъпки, и отвори вратата докрай. Изправиха се пред черна дупка с непознато съдържание, пълна с безмилостна тъмнина. Спогледаха се, после погледнаха Голт — той не мръдна, стоеше и гледаше тъмнината.
Дагни ги последва, когато пристъпиха през прага, предшествани от лъчите на фенерчетата си. Пространството оттатък беше дълга метална черупка, празна, с изключение на купчините прах по пода — странен, сивкавобял прах, който сякаш идваше от руини, необезпокоявани от векове. Стаята изглеждаше мъртва като празен череп.
Тя се извърна, за да не им позволи да видят по лицето й крещящия спомен за това, което представляваше този прах преди няколко минути. Не се опитвай да отвориш тази врата, беше й казал той при входа на електроцентралата в Атлантида… ако се опиташ да я разбиеш, машините вътре ще се сринат в купчина боклук много преди вратата да подаде… Не се опитвай да отвориш тази врата, мислеше си тя, но знаеше, че онова, което вижда сега, е видимата форма на твърдението: не се опитвай да насилваш ума си.