Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Искаше да знаеш къде работя единайсет месеца от годината — каза той.
— И всичко това — попита тя и посочи лабораторията — със заплатата на — посочи и мансардата — общ работник?
— О, не! От хонорарите, които Мидас Мълиган ми плаща за електроцентралата, за лъчевия щит, за радиопредавателя и за още това-онова.
— Тогава… защо ти трябва да работиш като железничар?
— Защото никакви пари, спечелени в долината, не могат да се харчат навън.
— Откъде взе това оборудване?
— Аз го проектирах. Леярната на Андрю Стоктън го произведе. — Той посочи към един скромен предмет с размерите на радиошкаф в ъгъла на стаята: — Там е двигателят, който искаше — и се разсмя на нейното удивление, на неволния й скок напред, — не си давай труд да го проучваш, така или иначе сега няма да им го дадеш.
Тя гледаше вторачено блестящите метални цилиндри и блещукащите намотки, които напомняха за ръждясалия силует, който почиваше като свещена реликва в стъклен ковчег в едно подземие на терминала на „Тагарт“.
— Доставя ми собствено електричество за лабораторията — каза той. — Никой не се налага да се чуди защо един общ работник използва такива фантастични количества електричество.
— Но ако намерят това място…
Той се изсмя:
— Няма.
— От колко време… — тя спря; този път не се задъха — онова, с което се сблъска, можеше да се посрещне единствено с миг на пълна вътрешна неподвижност: на стената, зад ред машини, тя видя снимка, изрязана от вестник — тя, с панталон и риза, застанала до локомотива при откриването на линията „Джон Голт“, с вдигната глава и усмивка, изразяваща контекста, значението и слънчевата светлина на този ден. Един стон беше единственият й отговор, когато се извърна към него, но изразът на лицето й беше същият като на снимката.
— Аз бях символът на онова, което искаше да разрушиш в света — каза той. — Но ти беше символът на онова, което аз исках да постигна — той посочи снимката. — Хората очакват да се чувстват така веднъж или два пъти в живота си, по изключение. Но аз, аз реших да избера това като нещо постоянно и нормално.
Погледът му, ведрата сила на очите и ума му правеха всичко това реално за нея — сега, в този момент, в пълния му контекст, в този град. Когато я целуна, тя осъзна, че ръцете им, с които се обгръщаха един друг, държаха най-великия им триумф, че това беше реалността, недокосната от болка или страх, реалността на Петия концерт на Хали, че това беше наградата, която бяха искали, за която се бяха борили и която бяха спечелили.
Звънецът на вратата се обади.
Първата й реакция беше да се отдръпне, неговата — да я задържи по-силно и дълго. Когато вдигна глава, той се усмихваше. Каза само:
— Сега е времето да не се боим.
Тя го последва обратно в мансардата. Чу вратата на лабораторията да се заключва зад тях. Той й подаде мълчаливо палтото, изчака да закопчае колана и да сложи шапката си, после отиде до входната врата и я отвори.
Трима от четиримата мъже, които влязоха, бяха мускулести фигури във военни униформи, всеки с по два пистолета на кръста, с широки, безформени лица и очи, лишени от проницателност.
Четвъртият, командирът им, беше крехък цивилен със скъпо палто, малки мустачки, бледосини очи и с маниерите на интелектуалец от ония, които се занимават с връзки с обществеността. Той премигна към Голт, към стаята, направи крачка напред, спря, направи още една и пак спря.
— Да? — каза Голт.
— Вие ли сте… Джон Голт? — твърде високо попита той.
— Така се казвам.
— Вие ли сте онзи Джон Голт?
— Кой?
— Говорихте ли по радиото?
— Кога?
— Не му позволявайте да ви заблуждава — металният глас беше на Дагни и беше насочен към командира. — Той е Джон Голт. Ще предам доказателството в щаба. Можете да действате.
Голт се обърна към нея като към непозната.
— Ще ми кажете ли сега коя сте и какво търсите тук?
Лицето й беше празно, като лицата на войниците.
— Името ми е Дагни Тагарт. Исках да се уверя, че вие сте човекът, когото цялата страна търси.
Той се обърна към командира.
— Добре — каза той. — Аз съм Джон Голт, но ако искате изобщо да ви отговарям, махнете си доносника от мен — той посочи Дагни.